Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Затова ще кажа две думи: Сейнт Луис.

— О.

— Беше бързо. Отиде и се върна още на същия ден. За беда…

— Този клиент знае ли, че не може да се отмята?

— Да. Погрижих се да го разбере. Но това не е единственият проблем на бързането. Ако отидеш в Балтимор с мисълта, че разполагаш с по-малко от четирийсет и осем часа да свършиш работата…

Келър схвана. Никак не е хубаво да чуваш как тиктака часовникът.

— Не бих искал да претупвам работата, но да речем, че замина довечера и през уикенда проуча ситуацията. Ако имам възможност да изпълня поръчката, ще го направя. Ако не, хващам обратния влак в неделя вечерта.

— И аз казвам на клиента да си гледа работата?

— Не, ще кажеш на клиента, че работя по случая и скоро ще приключа. Да си съдебен заседател не е задължение за цял живот. Колко може да продължи?

— Точно това каза дамата в Ел Ей, когато я избраха за съдебен заседател на процеса срещу О Джей.

— Ще отида в Балтимор следващия уикенд и по-следващия, ако се наложи, а дотогава би трябвало да съм приключил с изпълнението на гражданския си дълг. Клиентът постави ли срок?

— Не. Не би желал жената да умре на преклонна възраст, но в договора няма клауза за спешност.

— Значи искаме най-много две-три седмици, а ако задават въпроси, можеш да им кажеш, че съм в Балтимор и се опитвам да свърша работата както трябва.

— И междувременно можеш да извадиш късмет.

— Късмет?

— Прословутият късмет на Келър. Макнамара може да получи удар или да я прегази трамвай.

— В Балтимор?

— Все тая. О, и между другото, не е нужно да е естествена смърт и даже е за предпочитане да не е. Случаят трябва да послужи за урок.

— За назидание на останалите. Нещо такова.

Той кимна.

— Този път няма да бързам, но се надявам да приключа още този уикенд.

— Мислех, че ти харесва да се разтакаваш.

— Понякога. Невинаги.

Барът, наречен „Каунтърпойнт“, се намираше на „Флийт стрийт“, почти на пъпа на Фелс Пойнт. Когато Келър влезе, го споходи особено усещане. От една страна, моментално се почувства като у дома си, сякаш е прекарал много щастливи часове между тези стени. В същото време усети, че тук не е безопасно за него.

Но мястото със сигурност изглеждаше достатъчно безопасно. Вътре имаше около двайсет-трийсет посетители, повечето от които мъже — предимно бели, на възраст между трийсет и четирийсет години. Облеклото беше всекидневно, а настроението — непринудено. Келър беше посещавал барове, където веднага ти става ясно, че половината клиенти имат криминално минало, че смъркат кокаин в тоалетните, както и че до края на вечерта някой ще счупи бутилка в нечия глава. А това място и клиентелата му просто не бяха от този тип. Никакви бандити, никакви ченгета. Само обикновени хора.

И тогава Келър проумя. Ченгета. Той се чувстваше така, сякаш барът е пълен с ченгета — ченгета, които пият, за да се освободят от напрежението в работата, и други ченгета зад бара, които наливат бира и забъркват питиета. Осъзна, че е заради проклетия телевизионен сериал. В него полицаите с общи усилия бяха отворили бар, който вероятно трябваше да внесе забавен елемент във филма, и Келър имаше чувството, че току-що се е озовал в него.

Това ли беше мястото? Очевидно в реалния живот барманите не бяха ченгета, но беше възможно сериалът да се снима тук. Не, не беше същото място, защото интериорът беше различен. Беше просто бар, и то безспорно уютен. Най-после разбра какво го беше смутило.

Той се настани и отпи от бирата си.

Щеше да е хубаво да не бърза. Кварталът му хареса, щеше да му допадне дори да не беше влюбен в него от телевизията. Но се надяваше да приключи бързо с поръчката, и то не само заради причината, която изтъкна пред Дот.

Ирен Макнамара можеше да е защитник на културните ценности или предприемач — Дот не знаеше към коя от двете групи се числи, а и той самият не беше успял да разбере. Но според него вероятността жената да се бори да запази Фелс Пойнт в сегашния му вид беше десет към едно, докато клиентът им сигурно искаше да издигне хотели и търговски центрове и да докара вериги магазини. Защото големите пари бяха там, в модернизирането на района, а не в запазването на самобитността му.

Това обаче не означаваше, че тя непременно е свестен човек. Келър отлично знаеше, че нещата невинаги стоят така. Възможно е в личния си живот жената да е истинско страшилище — да тормози мъжа си, да бие децата си и да трови гълъбите в парка. Но що се отнасяше до бъдещето на Фелс Пойнт, Келър беше на нейна страна. Харесваше му такъв, какъвто си е.