Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Спомням си.

— Не си купувах нищо, но зяпах екрана часове наред. Отчасти защото нямаше реклами, които да ме разсейват.

— Ами то е непрекъсната реклама.

— Не думай. Не се заблуждавах, че гледам Пи Би Ес. Във всеки случай известно време редовно зяпах Кю Ви Си, но престанах, преди да похарча всичките си спестявания за „Диамоник“.

— На косъм от опасността.

— И после той умря. — Тя вдигна поглед към тавана. — Докато беше жив, не ми правеше кой знае каква компания, особено към края, но след като си отиде, къщата изведнъж опустя. Не че се задушавах от мъка по него. Нито пък копнеех за разтухата от присъствието му. Защото кога изобщо е действал разтушаващо?

— Даже напротив.

— Даже напротив. Тогава започнах да държа радиото постоянно включено. Само за да чувам човешки глас. Странно ли ти се струва?

— Никак.

— Но ще ти кажа какво му е лошото на радиото. Не можеш да махнеш звука на рекламите.

— Неотдавна ми мина същата мисъл през главата. Можеш, ако го изключиш, но не знаеш кога да го включиш отново.

— Телевизията те разглезва. Някой започва да ти дрънка глупости, казва ти, че батериите на фенерчето му работят и работят, и работят…

— Макар че заекът ми е доста симпатичен.

— На мен също, но не искам да слушам за това. Гледането е друго. Пробвах Националното радио, но проблемът не са само рекламите, ами и останалите глупости, които не искаш да слушаш. Трафикът, времето и „моля, изпратете ни пари и няма да ви искаме повече“. Така започнах да държа телевизора включен през цялото време и щом започнеше да ми лази по нервите, спирах звука. Даже рекламите не са толкова лоши, ако не чуваш какво говорят. При изключен звук понякога дори не можеш да познаеш какво се рекламира.

— Но ти държиш звука изключен през цялото време, Дот.

— Установих, че почти всичко по телевизията е по-добро при изключен звук. А и така не пречи на останалия ти живот. Можеш да си четеш вестника или да говориш по телефона, и телевизорът не те разсейва. Ако не го гледаш, идва момент, в който забравяш, че е пуснат.

— Тогава защо не го спреш?

— Защото ми създава илюзията, че не съм сама в голяма, стара, мрачна къща, чакайки артериите ми да се втвърдят. Келър, може ли да сменим канала? Не по телевизията, а на разговора. Ще ми направиш ли огромната услуга да сменим темата?

— Естествено. Дот, забелязала ли си някога нещо странно в палеца ми?

— В палеца ти?

— Този. Изглежда ли ти по-особено?

— Ей, Келър, трябва да ти го призная. Това е най-рязката смяна на темата, случвала ми се някога. Ще ми е доста трудно да си спомня за какво сме си говорели, преди да започнем да обсъждаме палеца ти.

— Е?

— Само не ми казвай, че говориш сериозно. Дай да видя. Бих казала, че изглежда като обикновен палец, но знаеш какво казват хората. Виждал ли си палец…

— Погледни, Дот. Работата е там, че не са еднакви. Виждаш ли какъв е този?

— Е, добре. Има малък…

— Аха.

— Моите еднакви ли са? Като две бобени зърна в шушулка, доколкото виждам. Този има малък белег в основата, но не ме питай от какво е, защото не помня. Келър, прав си. Имаш необикновен палец.

— Вярваш ли в съдбата, Дот?

— Уха! Келър, ти току-що пак смени канала. Смятах, че обсъждаме палците.

— Мислех си за Луисвил.

— Ще ти взема дистанционното, Келър. Опасно е да е в твоите ръце. Луисвил?

— Помниш кога ходих там.

— Много ясно. Деца, играещи баскетбол, мъж в гараж и ако не ме лъже паметта, малкото вълшебство на въглеродния оксид.

— Точно така.

— Е, и?

— Спомни си, че имах лошо предчувствие и после една двойка беше убита в предишната ми стая, и…

— Помня всичко, Келър. И какво?

— Просто се чудя до каква степен животът ни е предопределен и предначертан. Какъв избор имат хората в действителност?

— Ако ние имахме избор, можехме да водим друг разговор.

— Никога не съм решавал да съм такъв, какъвто станах. В гимназията не съм полагал изпит, след който съветникът по професионално ориентиране да ме дръпне настрана и да ми препоръча кариера на наемен убиец.

— Бавно и постепенно си се насочил към нея.

— Винаги съм смятал, че е така. Със сигурност така изглеждаше. Но представи си, че само изпълнявам съдбата си.

— Не знам. — Тя наклони глава. — Не трябва ли да има музикален фон? В една от сапунените опери, които следя, винаги когато водят подобни разговори, звучи музика.

— Дот, имам палец на убиец.

— О, за бога, върнахме се на палеца ти. Как успя да го направиш и за какво, по дяволите, говориш?