Сорен Свейструп - Кестеновия човек

— Остани тук, Мули. Ще се върна скоро.

Семейството с велосипедите най-накрая отмина, и Астрид, с торбички в ръка, отваря вратата и излезе на чистия, студен въздух. Тя притичва в гаража и се опита да изчисли колко далеч могат да стигнат днес, ако тръгнат по-бързо от обикновено. Астрид нямаше време да измисли ясен план. Както и да е, брат й винаги се е занимавал с тия неща и сега трябва да действа сама. Само Мули да е с нея и всичко ще е наред. Тя знаеше, че се разбираха и отдавна бе престанала да мисли, че момичето има и друга къща, освен нейната собствена. Или може би е по-добре, че брат й отсъства, защото дълбоко в сърцето си изпитваше страх, че той ще направи нещо лошо с момичето, когато приключи тази история.

Това е последното нещо, за което Астрид си помисли, когато се обърна към колата, защото в този момент една ръка с черна ръкавица притисна устата й. Няколко мъже с черни маски на лицето и оръжия — войници, или не знаеше какви? — грубо я притиснаха към стената на гаража.

— Wie viele gibt es im Haus? [61] Колко човека са в къщата?! (нем.)

— Das Mädchen, wo ist sie?! [62] Момичето къде е?! (нем.)

— Anrworte! [63] Отговорете! (нем.)

„Войниците“ грабват торбите от ръцете на Астрид. Тя е толкова потресена, че не може да отговори. И чак когато висок мъж с рани по лицето и различен цвят очи се обръща към нея на датски, тя успява да промълви, да не й отнемат момичето.

— Къде е тя?

Той отново повтаря въпроса си. И едва когато Астрид осъзнава, че мъжете в маски и оръжие ще обискират къщата, тя казва каквото иска да чуе от нея. След което пада в безсъзнание на градинските плочи.

Кухнята е празна, и момичето осъзнава, че никога повече няма да се върне тук. Тя седи с връхни дрехи на табуретка до масата, покрита с балатум, и чака майка си да влезе и да я вземе със себе си, защото й е забранено да излиза сама в двора.

Тя не е истинската й майка, но й беше заповядано да я нарича така. Не — Астрид. Особено когато са навън на разходка. Тя все още помни истинските си мама и татко и малкия си брат. И всеки ден мечтае да ги види отново. Но тази мечта я измъчваше. И се научи да изпълнява всичко, което й се казваше до деня, когато успя да избяга. Което правеше много пъти, както в реалността, така и във фантазиите си. И сега, докато внимателно наблюдава през прозореца какво се случва в гаража, в нея се събужда неясна надежда.

Всичко започна, вероятно, преди няколко дни, когато онзи човек не дойде. Майка й вече е опаковала всички неща и й каза да бъде напълно готова и да чака на табуретката, на която сега седи. Но той не дойде. Нито на следващия, нито на последващия ден. И дори не се обади. Майка й беше нервна и притеснена много по-осезаемо отпреди и когато я събуди тази сутрин, от гласа си предположи, че е взела решение.

И може би е добре, че се махат от тук. Ще напуснат къщата, която мрази, далеч от този мъж с неговите видеокамери, които постоянно я гледат. Но въпросът е — къде и защо? Ами ако там е по-лошо? Момичето обаче не обмисля докрай тази идея, защото, тя не й дава никаква надежда. Може би ивицата дневна светлина на отворената врата или фактът, че мама все още не идва…

Внимателно поставя краката си на пода и става, приковала очи в гаража. Ами ако това е последният й шанс?! В ъгъла на кухнята, точно под тавана, мига червената светлина на охранителната камера и бавно измествайки краката си, тя започва да се движи към вратата.

На Ниландер му е ужасно неприятно да се мотае край гората с немската работна група някъде в Северна Германия и да чака съобщение дали Кристин Хартунг е в тази малка дървена къща или не. В същото време той никого не ръководи и не контролира нищо. И това продължава от няколко дни, когато миналия петък му издърпаха килима под краката. И наред с други неща, го унизиха пред всички. Чрез служител на прес службата на ведомството, онази с която възнамеряваше да си легне в хотелската стая, властите му наредиха да признае, че се е заблудил, излагайки версията си по-рано в хода на разследването. Както и разбира се, да похваля Хес и Тулин за успешното разрешаване на случая.

Почувства се така, все едно неговите началници го бяха помолили да си отреже топките и да ги забие на фасадата на полицейското управление в Копенхаген. Въпреки това той се подчини на заповедта и оттогава можеше само да наблюдава как хората му, заедно с криминалистите, подреждат документите и бележките, оставени от Генц, опитвайки се да открият следи от дъщерята на Хартунг, чийто случай той самият бе приключил пред камерите няколко дни назад.