Сорен Свейструп - Кестеновия човек

— Тулин, събуди се!

Мобилният телефон на съседната седалка звъни и Ная повдига сънното си лице изпод пухеното яке, което я покрива.

— Вероятно германците се обаждат. Аз шофирам, затова ги помолих да звънят на твоя номер в случай че има нещо. Но може да не отговаряш.

— Защо, да не съм инвалид. И между другото, говоря отлично немски.

Хес се усмихва на себе си, когато Тулин, все още сънена изважда мобилния телефон от джоба на пухеното си яке. Лявата й ръка, счупена на две места, е с шина, цялото й лице е натъртено и ожулено — тя все още е в този вид. Макар че и Марк не изглежда по-добре, затова двамата бяха чудесна двойка, когато преди половин час закусваха на шведска маса на ферибота. След това слязоха долу и се качиха в колите, и когато Хес й предложи да поспи по пътя, Ная нямаше нищо против. Започвайки в събота следобед, те работеха като луди, опитвайки се да получат поне някаква новина за съдбата на Кристин Хартунг. Шефовете им бяха отпуснали няколко дни, за да завършат работата и да се оправят, така че Хес си помисли, че на Тулин ще й дойде добре да поспи. И, освен това й беше безкрайно благодарен — в края на краищата, ако тя не беше ударила Генц в главата, той най-вероятно щеше да го блъсне и убие. Хес я намери в безсъзнание върху снега точно зад дървото, на което висеше Генц, без да осъзнава колко тежки са нараняванията й. Когато чу звуците на сирените, той я изнесе на пътя и с първата бърза помощ я изпрати в най-близката болница.

— Yes… Gut… I understand… Danke [60] Да… Добре… Разбирам… Благодаря… (англ., нем.) — Тулин приключва разговора, очите й светват.

— Какво казаха?

— Оперативната група чака на паркинга на пет километра от адреса. Някой от местните каза, че в тази къща наистина живее жена и според описанието, изглежда, е на възрастта на Астрид Беринг.

— И?.. — По лицето й, Хес се досеща, че не е съобщила всички новини, само не знае дали са добри или лоши.

— Жената, обикновено се държи на разстояние. Но няколко пъти е забелязвана да ходи в гората с дете на около десет или дванадесет години. Местните смятат, че това е нейният син.

Слънцето грее през заледените прозорци. Астрид оставя торбите върху палмовия килим в коридора и чака с нетърпение малкото семейство на велосипеди да отмине къщата й, за да не я видят как отваря вратата и излиза на двора. И трябва да измине петнадесет стъпки до гаража, където се намира малкия Seat, но се налага да побърза, защото ще трябва да се върне и да вземе Муле, преди да се появи друг велосипедист или кола на пътя.

Астрид почти не беше спала. През по-голямата част от нощта стоя будна и се опитваше да разбере какво се е случило, а в седем и петнадесет сутринта реши да се подчини на брат си и да избяга. Тя отключи вратата към малкия килер, побутна Муле с нежни движения, каза й да се облече и самата тя отиде да се приготви. От миналата седмица не беше ходила в магазина, затова днес направи само няколко хрупкави сандвича с хляб и конфитюр и изми ябълка за Муле. Астрид беше приготвила куфарите още в петък вечерта, когато брат й каза, да бъде готова когато пристигне, за да тръгнат веднага. Въпреки това той никакъв не се появи. Астрид дълго го чака, застанала до прозореца на кухнята и със затаен дъх, надничайки към фаровете, които от време на време се появяваха на пътя. Но всеки път отминаваха малката й самотна къща, сгушена между полето и гората. Астрид изпитваше едновременно страх и облекчение, но цял ден не смееше да направи нищо и просто го чакаше. Ден след ден. Обикновено винаги се обаждаше в уговореното време, сутрин и вечер, за да разбере дали всичко върви както трябва, но последният път, когато това се случи, беше в петък сутринта. Самата тя не можеше да му се обади, защото нямаше телефонния му номер. Той я беше предупредил отдавна, че не е безопасно да му се обажда. И тя се примири и с това, както винаги му се подчиняваше във всичко, без значение какво ще предложи. Защото беше силен и най-добре знаеше какво е нужно.

Ако не беше брат й, Астрид би умряла отдавна от наркотици, алкохол или самоубийство. Той неуморно я настаняваше в различни болници и клиники, където се прилагат най-нови методи на лечение. И отново и отново слушаше лекари, които обясняват естеството на психичната й травма, но тя все още не можеше да проумее, че той възприема страданията й като собствени. Астрид, разбира се, беше напълно наясно на какво е способен — в края на краищата тя с очите си бе видяла всичко, което се случи онзи ден, преди толкова години в имението на Ерум. И така, напълно погълната от болката си, тя не забеляза колко силно го боли и него, но вече беше късно.