Сорен Свейструп - Кестеновия човек

Роза Хартунг започва да се изкачва по стълбите след Вогел, който си проправя път сред тълпата.

— Но, Хартунг, готова ли сте да се върнете?

— Как се чувствате?

— Защо мислите, че престъпникът не посочи мястото, където дъщеря ви…

Вогел успява да доведе Роза до тежките врати и когато секретарят на министъра, застанал на прага, протегна ръка към нея, Хартунг сякаш стъпи на сушата от потъващ кораб, който бавно изчезва в бурно море.

— Ние малко променихме обзавеждането, заради новите дивани, но ако искате да го върнем по стария начин…

— Не, така ми харесва.

Роза току-що влезе в кабинета си на петия етаж на Министерството на социалното осигуряване. След като присъства в Кристиансборг и последвалата служба, тя се срещна с много приятели и сега с удоволствие усети как й бе липсвало вниманието към собствената й личност. Колегите в офиса я прегърнаха, други кимнаха приятелски и състрадателно и тя се опита да продължи напред. Само в църквата се съсредоточи върху думите на епископа. След службата Вогел трябваше да разговаря с някого за предстоящите срещи с министъра, а Роза, заедно със своя секретар и няколко помощници, прекосиха площада на Двореца в сиво-кафявата сграда на Министерството на социалните грижи. Отсъствието на Вогел не причинява неудобство на Роза, тъй като сега тя трябва да съсредоточи цялото си внимание върху срещата със служителите и разговора със секретаря.

— Роза, дори не знам как да започна… Като цяло трябва да попитам направо: как се чувстваш?

Така че, дойде време за този разговор, но Хартунг познава много добре секретарката си и разбира, че искрено й желае доброто. Лю, китайка по произход, омъжена за датчанин, има две деца и тя е може би най-добрият човек, когото Роза бе срещала. И все пак Хартунг отново се отклонява от директния отговор — точно както в Кристиансборг и в църквата.

— Радвам се, че попита. Справям се добре, предвид обстоятелствата и сега с нетърпение очаквам да започна. А ти как си?

— Чудесно. Само по-малкият има колики. И по-големият… Като цяло всичко е наред.

— А защо тази стена е толкова гола?

Роза забелязва, че Лю упреква себе си за направеното без нейното съгласие.

— Тук висяха снимките. Но, разбира се, зависи от вас. Ето там са — всички сте заедно и не знаех дали искате да ги виждате…

Роуз отива до кутия, стояща до стената, откъдето наднича ъгълче от снимката на Кристин.

— Добре, ще се видим по-късно. Кажете ми, имам ли малко свободно време днес? Трябва да се срещна с някого.

— Не точно. Трябва да поздравите персонала, после речта на премиера на официалното откриване и след това…

— Добре. Но бих искала да направя тези срещи днес. Скоро. Да ги сместя накъде. И напълно неофициално. Опитах да изпратя имейл на няколко души по път, но системата не работи.

— При нас, за съжаление, често се случва…

— Повикай Енгелс, ще му съобщя с кого бих искал да се срещна.

— Енгелс, за съжаление, не е тук, замина по една работа.

— Сега?

Роза поглежда секретарката си и й минава мисълта, че вероятно има друга причина за нервността на Лю. Първият заместник-министър на социалните грижи в ден като днес, обикновено е в пълна готовност, и очаква Роза на работното място, а неочакваното му отсъствие й се струва зловещо.

— Да. Трябваше да замине, защото… Е, самият той ще ви обясни всичко, когато се върне.

— Да се върне, откъде? Какво става тук?

— Не знам точно. И със сигурност всичко ще се уреди, но вече казах…

— Лю, какво става?

Секретарката с тъжен поглед отговаря, след малка пауза:

— Бях толкова разстроена… Толкова много хора ви изпратиха топли писма, подкрепиха ви, предадоха най-добрите си пожелания и не разбирам как някои могат да си позволят това…

— Какво да си позволят?

— Аз лично не съм го виждала. Но мисля, че е заплашително писмо. Разбрах от Енгелс, че става въпрос за дъщеря ви.

— Но снощи говорих с нея по телефона… Обадих й се след вечеря и всичко беше както обикновено.

Приятелят на четиридесетгодишната Лора Киер Ханс Хенрик Ходж седи на стол в кухня в мокро палто и все още държи ключовете на колата в ръка. Очите му са червени, от сълзи, той гледа объркано през прозореца към облечените в бяло фигури в градината и към живия плет, а после отново погледна към Тулин.

— Как се е случило това?

— Все още не знаем нищо. За какво говорихте по телефона?

Изведнъж се чува, как нещо пада на земята. Тулин хвърля поглед към детектива от Европол, който разглежда шкафовете и чекмеджетата и заключва, че има способността да я дразни, без дори да каже дума.