Сорен Свейструп - Кестеновия човек

— За нищо особено. Какво каза Магнус? Искам да го видя.

— Ще го видите по-късно. Каза ли ви нещо, което би ви изненадало? Може би е била заета с нещо, или…

— Не, говорихме само за Магнус. Тогава тя каза, че е уморена и иска да си легне.

Гласът на Ханс Хенрик Ходж се пречупва, той заплаква. Да, той е висок, с мощна физика, добре облечен, но в същото време създава впечатление на слабохарактерен човек и Тулин разбира, че трябва да побърза с разпита, в противен случай клиентът ще се разпадне напълно.

— Кажете ми, откога я познавате?

— От година и половина.

— Женени ли сте?

Тулин забелязва, че Ходж търка пръстена в ръката си.

— Бяхме сгодени. Дадох й пръстен. Щяхме да отидем през зимата в Тайланд и да се оженим там.

— Защо в Тайланд?

— И двамата бяхме женени преди това. Затова решиха, че този път всичко ще се случи по различен начин.

— На коя ръка носеше пръстена?

— Извинете, какво?

— Пръстенът. На коя ръка носеше пръстена?

— На дясната, според мен… Но защо питате?

— Просто ви задавам въпроси и е много важно да отговорите на тях. Кажете ми къде бяхте вчера.

— В Роскилде. Аз съм компютърен програмист. И бях там на панаира, който се проведе следобеда.

— Значи не сте били сам снощи?

— Да, със заместника на шефа ми. По-скоро пристигнах в хотела около десет вечерта. И оттам й се обадих.

— Защо не се прибрахте веднага?

— Защото шефът ми ме помоли да остана там през нощта: тази сутрин имахме среща.

— Какви бяха отношенията ви с Лора? Имали ли сте някакви проблеми? Или…

— Не, заедно се чувствахме добре… Но какво правят там в гаража?

Зачервените очи на Ходж този път оглеждаха през прозореца задната стена на гаража, където специалистите в бяло, които току-що бяха излезли, затваряха вратата зад тях.

— Опитват се да намерят следи, ако, разбира се, са останали… Не може ли да си спомните дали Лора е имала някакви врагове?

Ходж погледна Тулин с отсъстващ поглед.

— Може би не знаеш всичко за нея? Може би е имала друг?

— Не, не, нямаше нищо подобно. Но ще трябва да видя Магнус… Той трябва да си вземе лекарството.

— Какво се е случило с него?

— Не знам точно. По-скоро… Той бе подложен на лечение в Централната болница; лекарите вярват, че има някаква форма на аутизъм, и му предписват лекарство против страх. Магнус е страхотно момче, само е малко затворен, а е и само на девет години.

Гласът на Ханс Хенрик Ходж отново секна. Тулин щеше да продължи с въпросите, но Хес я изпревари:

— Казвате, че с вас всичко е било наред. И не сте имали проблеми, нали?

— Вече споменах. Къде е Магнус? Искам веднага да го видя.

— Защо е сменен патрона тогава?

Този невинен и на пръв поглед небрежно зададен въпрос, като паднал от тавана, кара Тулин да погледне Хес, който извади парче хартия от кухненското чекмедже с два искрящи ключа, залепени за него.

Ходж гледа листа с неразбираем поглед.

— Това е разписка за смяна на патрона. И тук пише, че е сменен в 15:30 на пети октомври. Тоест вчера следобед, съответно след като сте отишли на панаира.

— Не знам нищо за това. Магнус си губи ключовете няколко пъти и ние говорихме за това. Но не знаех, че го е направила.

Тулин се надигна от стола си, взе разписка от ръцете на Хес и внимателно я разглежда. Самата тя щеше да я намери след няколко минути по време на огледа на стаята, но решава да се възползва от момента, въпреки че едва сдържа раздразнението си.

— Не знаехте ли, че Лора Киер ще сменя ключалката?

— Не, не знаех.

— И Лора не е казала нищо по въпроса, когато е говорила с вас по телефона?

— Не… или по-скоро… не, според мен, не.

— И защо мислите, че не ви е казала нищо по въпроса?

— Да, вероятно, тогава щеше да каже… Но защо е толкова важно?

Тулин го гледа, без да отговаря. Ханс Хенрик Ходж също я гледаше с големите си объркани очи. Но изведнъж той стана рязко, удари стола на пода и извика:

— Не може да ме задържите тук! Имам право да видя Магнус! Искам да го видя веднага!

След малка пауза Ная кимва към полицая, стоящ на вратата.

— Добре. След това ще вземем слюнката ви за анализ и пръстови отпечатъци. Това е важно: трябва да сравним следите, оставени от семейството и външните.

Ходж кимва и изчезва зад вратата с полицая. Хес сваля латексовите си ръкавици, закопчава сакото си с цип и взема малка пътна чанта, която е оставил на пластмасова стойка.

— Ще се видим в Института по съдебна медицина. Между другото, би било хубаво да проверите алибито на пича.