Саймон Бекетт - Опасни пътища

Анна беше напрегната.

— Да?

— Аз съм инспектор Линдзи, а това е сержант Стоун. Можем ли да поговорим с вас?

Цветът беше изчезнал от лицето на Анна. Съмнявам се, че съм изглеждал по-добре. Имах си собствени страхове.

— Защо? За какво?

— Можем ли да поговорим някъде насаме? — Полицаят ме погледна. Усетих параноичен пристъп.

— Всичко е наред, можем да говорим и тук — отвърна Анна, разбирайки погледа му. — Става дума за Марти, нали?

— Може би ще е по-добре насаме.

— Идете в кабинета — предложих аз, но Анна поклати глава.

— Не, всичко е наред, предпочитам да останеш. — Бях прекалено разтревожен, за да се почувствам поласкан, и никак не бях сигурен, че исках да чуя какво имаше да каже полицаят. Анна отново се обърна към него. Държеше се твърдо. — Намерихте ли го? — Гласът й беше преднамерено спокоен.

Полицаят отмести поглед от мен. От този момент нататък аз спрях да съществувам за него.

— Не, още не сме го намерили. Но имаме вероятна следа. — Направи пауза. Долавях киселия му, вмирисан на цигари отвратителен дъх. — Това може да ви разстрои, но трябва да ви попитам дали знаете приятелят ви да е имал хомосексуални наклонности.

Сега Анна изглеждаше по-скоро объркана, отколкото изплашена.

— Хомосексуални наклонности? Не. Няма такова нещо. Защо?

Полицаят не обърна внимание на въпроса й.

— Някога давал ли ви е повод да заподозрете, че може да е хомосексуалист?

— Не, разбира се, че не! Защо?

Изведнъж съзрях връзката. Кръвта нахлу в главата ми, докато се борех да не покажа, че съм разбрал.

— Позна го човек, който твърди, че е виждал приятеля ви в един гейклуб в Сохо — продължи полицаят. Успокоявах се, че може да не е същият клуб, в който Марти се беше срещнал със Зепо. Сигурно никой не би го запомнил само от едно посещение. Но мисълта не успя особено да ме ободри. Дадох си сметка, че сержантът ме наблюдаваше. Опитах да си предам вид, че не забелязвам.

— Наскоро ли? — В гласа на Анна се долови нотка на надежда.

— Преди да изчезне. Не ни е известна определена дата. Но имаме причина да смятаме, че е ходил там няколко пъти.

Част от напрежението напусна Анна. Изведнъж изглеждаше разочарована.

— В кой клуб? В „Пинк Флъмингоу“?

И двамата полицаи я погледнаха изненадано.

— Нима знаете за това? — попита по-старшият.

— Да. Марти ходи там доста пъти. Посети и един-два други клуба, но не си спомням имената им.

Той я зяпна.

— Мисля, че отрекохте да е имал хомосексуални наклонности?

— Нямаше. Не посещаваше само гейклубове. Ходеше и на други места. Това е част от изследването му.

— Изследване? — Равният тон, с който го произнесе, издаваше скептичността му.

— Точно така. Пише докторат по антропология. Пише за поведенческите модели в различни видове нощни клубове. Как се влияят от парите, сексуалността. Такива неща. — Звучеше, сякаш го рецитираше наизуст. Беше достатъчно близко до онова, което Марти бе казал на Зепо, за да се убедя, че е вярно.

Полицаите си размениха погледи.

— Значи вашият приятел ви е предупредил, че ходи в гейклубове във връзка с изследването си?

Сега цветът се беше върнал на лицето на Анна.

Повече от нормалното.

— Думата не е „предупредил“. Каза ми истината. Марти не е обратен, ако такъв се опитвате да го изкарате.

— Не се опитваме да го изкараме никакъв, мис. Просто искаме да установим причината за изчезването му. Някога ходили ли сте в тези гейклубове с него?

— Не.

— Защо?

— Защото съм момиче. Ако отидех с Марти, щяхме да привлечем вниманието. Щеше да е очевидно, че сме двойка. Марти искаше да се слее с обстановката, за да може просто… нали разбирате, да наблюдава, без да безпокои никого.

— И докъде стигаше, за да се слее с обстановката?

— Казах ви, седеше и наблюдаваше. Това е всичко.

— Но никога не сте ходили с него?

— Не. Вижте, какъв е смисълът от всичко това? Искам да знам къде е Марти сега, а не преди седмици.

Полицаят кимна предразполагащо.

— Както и ние, мис. Знам, че това не ви е особено приятно. За нас също, но е първата следа, с която разполагаме, и трябва да видим дали си струва да я проследим или не. Трябва да ви задам тези въпроси, щом само това е начинът да я отхвърлим, нали разбирате? — Изчака краткия отговор на Анна, после продължи. — И така, колко често ходеше в тези клубове?

Анна сви мрачно рамене.

— Не знам. Няколко пъти. Не беше често.

— Веднъж седмично? Два пъти седмично?

— По-рядко. Казах ви, не беше често.