Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Кафе? — попита Анна, след като приключихме с десерта. Уестърмен последен привърши с яденето, като не си правеше труда да бърза, докато Анна и аз седяхме и го чакахме. Надявах се и смятах, че ще откаже. Нямаше никакъв смисъл да остава повече.

Попи устните си със салфетката.

— Пия го чисто, без захар.

— Ще ти помогна да разтребиш масата — предложих на Анна.

Щом вратата на кухнята се затвори, тя се облегна на стената и изду бузи.

— Господи. Наистина съжалявам. Ако имах представа, че ще е толкова зле, нямаше да те каня.

— Глупости. Никой не бива да бъде наказан да изтърпи сам компанията на този човек за цяла вечер.

— И все пак проблемът не е твой. Не беше нужно да се измъчваш.

— Нито пък ти. Знаех го какво представлява, когато приех. — Опитах се да омаловажа нещата. — Освен това за нищо на света не бих пропуснал случая. Не всеки ден човек има възможността да вечеря с най-неприятния тип на света.

— Не е много забавен, нали?

— Боя се, че не е. — Усмихнахме се съзаклятнически.

— В такива моменти ми се ще да имах отрова за мишки. Мислиш ли, че би забелязал, ако сложа малко в кафето му?

— Той може и да не забележи, но всички останали ще си помислят, че е настъпило забележимо подобрение.

Разсмяхме се, като се опитвахме да сподавим гласовете си, така че да не се чуе в съседната стая. Изведнъж вратата се отвори. Уестърмен ни погледна студено.

— Прекъсвам ли ви?

Смехът на Анна мигновено изчезна. Но не можа да скрие усмивката си, докато бършеше сълзите от очите си.

— Не, съвсем не. Съжалявам, ние само…

— Разказвах й за нещо, което стана в галерията — обясних аз, като й се притекох на помощ.

Бащата на Марти премести поглед от единия към другия и после го зарея в пространството, докато казваше:

— Дойдох да ви предупредя да не си правите труда за кафето, що се отнася до мен. Късно е. Ако ми извикате такси, ще ви оставя да се забавлявате с анекдотите си на спокойствие.

Анна направи каквото се очакваше, за да го разубеди.

— Сигурен ли сте, че няма да останете за една чашка?

— Не, благодаря. — Обърна се и се върна в дневната. Последвахме го. Стоеше в средата на стаята, докато Анна поръчваше такси.

— Между другото — рече той, когато тя затвори — днес се обадих в университета. Разбрахме се, че могат да дадат стаята на Марти на някой друг. Предложиха да я запазят за него, но аз им отвърнах да не си правят труда. Не виждам защо е нужно, след като не е имал възпитанието дори да ги предупреди, че заминава.

Анна изглеждаше ужасена.

— Не можете да го направите!

— Вече е свършен факт.

— Ами всичките му книги? Изследването му? Всичките му записки, бележки, те са там! Какво ще стане с тях?

Уестърмен не се трогна от протестите на Анна.

— Честно казано, не ме интересува. Ако Марти се върне скоро, може да си ги потърси. Или пък вие ги вземете, ако желаете. Ако това не стане, предполагам ще ги изхвърлят, освен ако някой благосклонен преподавател не реши да му ги запази. Поне аз ги посъветвах да ги изхвърлят.

— Нямате право да постъпвате така! — Анна беше почервеняла.

— Имам всички права. Аз съм негов баща. Ако Марти смята да се държи безотговорно, тогава независимо дали това ви харесва или не, от мен зависи да уредя нещата, както намеря за добре.

— Но в тях е вложен тригодишен труд! Повече дори!

— Ако беше толкова важен, нямаше да го изостави. Тъй като го е направил, едва ли може да очаква другите да се погрижат вместо него, докато реши да се върне. Ако бях шеф на катедрата, бих изгорил всичко още сега. Но предполагам, че са прекалено либерални, за да се осмелят.

— Не мога да повярвам, че говорите сериозно! — Анна почти крещеше. — Той ви е син, за Бога! Как можете да бъдете толкова безчувствен, по дяволите? Марти изчезна, а вие искате да изгорите труда му! Що за баща сте?

— Такъв, на който му се наложи да прекоси Атлантика, за да оправи бъркотията, оставена от сина му, когато е решил да избяга.

— Да избяга? — Анна беше готова да се нахвърли отгоре му. — Марти изчезна , разбирате ли? Той не е… разглезено малко дете, което се крие в гардероба! Изчезна! Никой не знае къде е, нито какво му се е случило, а вие се държите така, сякаш го е направил, за да ви ядоса!

Никога не бях виждал Анна така вбесена. Никога не бих повярвал, че може да се разгневи дотолкова. От своя страна Уестърмен изглеждаше напълно спокоен.

— Може да не знам къде е сега, но причината, поради която е заминал, е достатъчно очевидна.