Саймон Бекетт - Опасни пътища

Погледна ме с разкаяние.

— Съжалявам за детектива, Доналд. Нямаше право да постъпва така.

Съгласен бях, но изпитах облекчение, че го е направил. Едно нещо по-малко, за което да се безпокоя. И значителни разноски, които ми се спестяваха.

— Е, той е баща на Марти — рекох. — А и полицията има много по-големи възможности от един частен детектив.

— Сигурно е така. Ядосва ме обаче поведението му. В края на краищата щях да му стана снаха, така че човек би очаквал поне да се опита да разчупи леда. — Спря. — Май казах „щях“, а не „ще“.

— Беше грешка на езика.

— И все пак го правя за първи път. — Изглеждаше готова да се разплаче.

— Денят беше изморителен за теб. Полицията, посолството, детективът. Това си е напрежение.

— Така е. — Тя поклати глава и се усмихна. — Както и да е, като говорим за бащата на Марти, искам да те помоля за една услуга.

— Да?

— Бях достатъчно глупава отново да го поканя на вечеря. Трябва да уточня, че това стана, преди да отидем при детектива. Сигурно няма да бъде много весело събитие, та се чудех дали ще имаш нещо против и ти да дойдеш? Знам, искам прекалено много, така че ако предпочиташ да не го правиш, няма да ти се сърдя.

— Ще дойда, разбира се. С удоволствие. — С Уестърмен или без Уестърмен, приятно ми беше, че ме моли.

— О, благодаря. Надявах се да приемеш. Би било твърде мъчително да сме само двамата.

— Няма ли да поканиш още някого?

— Не, не мисля. На колкото по-малко хора натрапя присъствието му, толкова по-добре. Не че искам да го натрапвам на теб — побърза да добави. — Но си помислих, че може да погледне на мен в по-добра светлина, ако види, че общувам с уважавани стълбове на обществото като теб. И евентуално малко да поомекне в присъствието на някой на неговата възраст.

Последната забележка не беше от приятните, но реших да не позволя да ме засегне. Анна все пак беше предпочела да покани мен, а не някой друг независимо от възрастта. Поласкан, си спомних как през уикенда си бях фантазирал, че я защитавам.

Нека само Уестърмен се осмелеше да я нагруби в мое присъствие.

Вече бях стигнал до извода, че Уестърмен е противен по рождение, и поведението му по време на вечерята у Анна с нищо не промени мнението ми. Бях очаквал, че враждебността му ще намалее — ако не съвсем да изчезне — поне за тази вечер. Но от мига, в който пристигна, стана ясно, че нямаше да ни зарадва с подобно нещо.

— С Доналд се видяхте за малко в събота — каза Анна, като взе палтото му. — Той е собственик на галерията, в която работя.

Уестърмен и този път разтърси ръката ми без ентусиазъм и отвърна на поздрава ми с леко кимване. Вече бе ясно, че на Анна й е трудно да се усмихва.

— Искате ли питие? — попита го тя.

— Не, благодаря.

— Има минерална вода и плодов сок, ако предпочитате нещо безалкохолно. Или пък мога да ви приготвя чаша чай или кафе.

— Не, благодаря.

Последва неловко мълчание.

— Е, най-добре ще е да погледна вечерята — рече Анна, като ми хвърли извинителен поглед. Влезе в кухнята и ни остави сами.

— Няма да е зле да седнем — предложих любезно. Разположих се на дивана. Уестърмен се настани сковано срещу мене. Запитах се дали някога се отпускаше. Не даваше признаци, че ще го направи сега. Никой от нас не заговори. Смятах, че е негов ред да подхване разговор, и го чаках да каже нещо. Той, изглежда, нямаше такова намерение. Наред с проточващата се тишина нарасна и раздразнението ми и се изкушавах да го надиграя в собствената му игра. Ако не беше Анна, щях да го направя. Но тя разчиташе да й помогна през тази тежка вечер, а едва ли щях да постигна нещо, ако се държах толкова лошо, колкото бащата на Марти. Заради нея трябваше да се държа възпитано.

Етикетът — Уестърмен явно малко го беше грижа за него — изискваше да заговоря за сина му.

— Зарадвах се да узная, че полицията най-после прави нещо, за да открие Марти.

— Крайно време беше някой да си мръдне пръста.

Критичността му беше прекалено широкообхватна, за да ми се хареса.

— Да, на Анна й беше дяволски трудно, докато се опитваше да убеждава кого ли не да помогне. Затова се наложи да прибегнем до наемането на частен детектив.

— Запознах се с него. Стори ми се аматьор. Сега, след като полицията пое нещата в свои ръце, няма смисъл той да им се пречка.

В тона му не се долавяха нито извинение, нито благодарност, а имаше и дразнещия навик да не ме гледа, докато говори. Забележките му бяха отправени към празното пространство пред него.