Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Не, всичко ще е наред. Благодаря.

— Ще си бъда вкъщи целия следобед, ако ти потрябвам — казах, за да не остана по-назад. Анна кимна, но виждах, че почти не чуваше.

— Най-добре ще е да се връщам. Ще ви се обадя по-късно и на двамата.

— Господи, горката Анна! — измърмори Деби, докато слизахме по стълбите. — Можете ли да си представите колко груб беше? Ама че свиня!

Хванах се, че се съгласявам с нея, нещо, което би ми се сторило невъзможно десет минути по-рано. Дори се изкуших да й предложа да я закарам донякъде и открих, че нямах нищо против словоохотливостта й, след като беше насочена срещу някой, когото не харесвах.

Оставих я при най-близката гара на метрото и се прибрах у дома. Бях обещал на Анна, че ще съм вкъщи, а и сега, след като посещението ми при нея беше провалено, нямах други планове.

За известно време заех вниманието си с приготвянето на обяда. Храненето продължи малко по-дълго. Но след това отново се изправих пред пустотата на деня. Единствената мисъл, върху която можех да се концентрирам, беше Анна. Седнах и зачаках да се обади, като се чудех какво си говорят в мое отсъствие. Като че ли за нищо друго не си заслужаваше да мисля.

Тогава си спомних за частната си галерия. С учудване осъзнах, че не бях влизал там от седмици, от нощта, когато ме беше посетил Зепо. Дори не бях се сещал за нея оттогава и леко се изненадах, че бях пренебрегвал предишната си страст толкова дълго.

Хрумването да прекарам следобеда в самоугаждане сякаш ми бе изпратено от небето, за да отвлече мислите ми от Анна. Нарочно забавих момента, в който щях да се кача горе, като измих чиниите от обяда и изпих чаша чай. После с чувството за заслужена награда се заизкачвах към галерията.

Очакването беше по-приятно от осъществяването. Светнах лампите, затворих вратата и се оставих да ме обземе обичайното чувство на удовлетворение. Когато това не стана, започнах да разглеждам картините, опитвайки се съзнателно да предизвикам настроението. Но то не идваше. Открих, че бях минал покрай няколко картини, без всъщност да ги виждам, и се опитах да бъда по-възприемчив. Това само ме накара да забележа недостатъците на всяка творба. Чувствеността им, красотата им бяха изчезнали за мен. Слабостите, които по-рано бях в състояние да не забелязвам и които дори бяха част от очарованието им, сега ми се струваха недопустими и дразнещи окото.

Отчаяно се насочих към творбата, на която бях отделил толкова време при предишното си посещение: любовниците и тайния им наблюдател. Столът все още лежеше там, където го беше катурнал Зепо. Изправих го, седнах и се втренчих в триото, като очаквах картината да ме погълне както преди. Единственото, което постигнах, се оказа раздразнение от факта, че стъпалата на момичето бяха прекалено малки за тялото му и че художникът беше слаб в рисуването на ръце.

Накрая се отказах. Оставих стола обратно в центъра на стаята, загасих лампите и затворих вратата. Колекцията вече не ми доставяше удоволствие. Анна беше прогонила вкуса ми към това.

Телефонът иззвъня, когато слизах надолу. Едва не паднах, докато бързах да го вдигна. Взех задъхано слушалката.

— Ало?

— Здравей, Доналд. Анна е. Реших да ти се извиня за случилото се.

Безпокойството ми изчезна.

— Няма защо. Не си отговорна за държанието на този мъж. Значи да разбирам, че си е тръгнал?

— Да. Не стоя много.

— По-добре ли се държа, след като си отидохме?

— Не особено. — Изглеждаше много разстроена.

— Измъчи ли те?

— Малко. Но е пътувал дълго. Сигурно се чувстваше уморен, освен че се тревожеше.

— Това не е извинение. Много неприятно ли се държа?

— Е, даде ми да разбера какво мисли за мен. Което не е много.

Усетих да ме обзема гняв.

— Тогава значи е не само грубиян, но и глупак. Какво каза?

— Не много повече от онова, което чу. Че е време нещо да се предприеме и че тук на място може да направи повече, отколкото от Америка. Даде ми да разбера, колко му е неприятно, че се е наложило да дойде, но според него очевидно никой не си прави труда да открие Марти. А и мисля, че изобщо не ми вярва.

— Но това е нелепо!

— Знам, но… — Чух я да въздиша. — Е, поне с такова впечатление останах. Поиска да разгледа вещите на Марти и когато останах с него в спалнята, изглежда, му беше неприятно. Сякаш злоупотребявах с имуществото на сина му или нещо такова. Не знам, може би съм прекалено докачлива.

— След като видях този човек, съмнявам се.

— Само не мога да разбера какво съм направила. Знам, че е нормално да е разтревожен и разстроен, но същото важи и за мен. Не виждам защо е нужно да се държи толкова отвратително. Би трябвало да си помагаме, а не да се караме. Отнася се с мен като че ли съм някаква… меркантилна кучка или нещо от сорта, която е отклонила сина му от правия път. Започвам да си мисля, че наистина съм сгрешила в нещо. Само че се питам в какво.