Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Има още нещо, което си струва да спомена. Той все пак живее от нещо. Казахте, че е взел чековата книжка със себе си. Нямате ли обща сметка в банка или в жилищно-кредитна компания, до която да има достъп?

Анна поклати глава.

— Не. Парите ни бяха в отделни сметки.

Симпсън изглеждаше разочарован.

— Е, добре. Ако имахте, можехте да накарате банката да ви уведомява за всяко теглене. Да разберете какви чекове е писал и къде са осребрени.

— Не можем ли да го направим независимо от това?

— Щеше ми се да е така. Би улеснило нещата много, но никоя банка няма да даде такава информация, освен ако сметката не е обща.

— Дори и ако обясня какво се е случило?

— Не, боя се, че не. Дори полицията няма такава власт. Не и в подобни положения.

— Какво значи „подобно положение“? — попитах.

Говореше предпазливо.

— Е, имах предвид, че в момента няма основания да се притесняваме за добруването на Марти. Осъзнавам обаче, че вие очевидно сте много загрижена — побърза да добави той, преди Анна да успее да каже каквото и да било — Но няма… нека го наречем „подозрителни обстоятелства“ около изчезването му. Ако такива съществуваха, положението би било различно. Ако имаше данни, които да подсказват, опазил ни Бог, че нещо може да му се е случило, то тогава банката би сътрудничила на полицията. Но не и при сегашното положение.

Усмихна се.

— Знам, че това не ни помага да го намерим, но в известен смисъл е добър знак, че нямаме достъп до сметката му. Ако разбирате какво имам предвид.

Разбирах. И макар че не бях сигурен как се чувстваше Анна, определено ми действаше ободряващо.

Анна ме покани в апартамента си през този уикенд. Или по-точно прие, когато предложих да намина. Все още внимавах да не й натрапвам компанията си, но вече смятах, че имам право да я виждам извън работно време. А бях и сигурен, че искрено се зарадва.

Очаквах да сме сами, но останах разочарован. Когато влязох в дневната, на дивана седеше някакво момиче.

— Не познаваш Деби, нали? — попита Анна.

— Не, струва ми се, че не съм имал удоволствието.

— Това е Доналд, шефът ми — представи ме Анна на момичето. Начинът, по който го изрече, ме жегна. Но раната бе успокоена миг по-късно.

— Много съм слушала за вас — каза момичето и аз изпитах почти детинско удоволствие от съдържащия се в думите й комплимент. Гласът й ми звучеше познато, но не можах веднага да се сетя откъде. После го свързах с името й и си спомних. Деби. Момичето, с което бе разговаряла Анна, когато ги чух по телефона. Усетих лека неприязън към нея.

— Тъкмо приготвях нещо за пиене — рече Анна. — Искаш ли чай или кафе?

— Каквото правиш.

— Е, аз ще пия чай, а Деби — кафе, така че можеш да избираш. Имам висококачествен портокалов чай, ако желаеш.

— Би било чудесно. — Отново усетих вълна от удоволствие. Това беше любимият ми чай. Бях сигурен, че Анна го бе купила специално за мен.

Настъпи кратко мълчание, след като Анна ме остави насаме с момичето. То имаше кръгло, доста пухкаво лице, обградено с непривлекателна рядка коса.

— Исках само да ви кажа, че се държите прекрасно с Анна — изстреля като гръм от ясно небе.

Останах слисан.

— В действителност не съм направил кой знае какво.

— Като начало плащате за детектива. Според мен е голяма помощ. Но не е само това. Вие я подкрепяте, а тя има нужда в момента. Наистина го оценявам.

Покровителственото й отношение ме подразни.

— Направих каквото можах. — Опитах се да не прозвуча прекалено нелюбезно.

— Е, мисля, че е страхотно. Знам, че Анна ви е благодарна.

— Не е необходимо.

Тя се усмихна.

— Съжалявам. Притесних ви. Просто исках да ви го кажа, докато Анна я няма. Приема го сравнително добре, нали? Имам предвид, че не й е лесно.

— Да, така е.

— Ако бях на нейно място, щях да полудея. След като не знам какво му се е случило. Не бих го издържала.

— Така е.

— Според мен, не бих го споменала пред Анна, но честно казано, положението не изглежда особено розово, нали? Ако се беше случило с моя приятел, щях да се поболея от тревога. Първо, просто да си замине ей така, а после и да не се обади. Ами… — Погледна ме многозначително. — Наистина не ми се говори за това. Наистина не бих искала да говоря.

Имах чувството, че независимо дали искаше или не, щеше да го направи. И така стана.

— Или го е дострашало, или си е намерил някоя друга, или нещо му се е случило — продължи тя. — Искам да кажа, че ако е имал намерение да се върне или поне да се свърже с нея, досега би го направил, нали? Така че или няма намерение, или не може да го направи. Което и да е, никак не е добре за Анна, нали?