Саймон Бекетт - Опасни пътища

— По-добре ще е да си прав, мамка му. Защото ако загазя, загазваш и ти! И ако това стане заради глупостта ти, моли се полицията да стигне до теб преди мен… нали разбираш какво искам да ти кажа?

Усетих, че е време да предявя правата си.

— Мога ли да ти припомня кой на кого плаща?

— Не ми пука. И не се опитвай да ми се правиш на голяма клечка заради снимките. Сега имам не по-малко разобличителни сведения за тебе, отколкото ти имаш срещу мене, така че не бихме искали полицията да започне да души наоколо заради няколко шибани порноснимки, нали? И двамата сме си сложили главите в торбата и ако за в бъдеще ти хрумнат някакви умни идеи, искам да знам за тях предварително! Ясно ли е?

Опитах се да преглътна казаното. Не ми се щеше да рискувам да се скарам с него на този етап.

— Напълно — отвърнах ледено.

— Добре. И искам да знам какво е открил детективът веднага, щом научиш. Господи! — И тресна слушалката.

Вбесен, треснах телефона на свой ред. Но после, като се замислих върху думите на Зепо, почувствах леко безпокойство. Когато отивах на срещата с детектива заедно с Анна, си въобразявах, че това е най-добрият начин на действие. Сега вече не бях толкова сигурен. А и някъде в дъното на съзнанието ме глождеше страхът, че щом не бях догледал едно нещо, можеше да последват и други.

Това ми докара горчиви мисли.

На следващата сутрин Анна беше почти весела. Не само защото сега знаеше, че нещо се прави за Марти, но и защото самата тя беше открила нещо.

— Марти не е взел самолетните билети!

За миг са обърках.

— Самолетни билети?

— До Америка! Все още са в апартамента! След изчезването на Марти и всичко останало напълно ги бях забравила. Но после вчера, когато споменах, че мога да използвам спестените за Америка пари за детектива, изведнъж се сетих за тях и проверих дали още са там. И те бяха!

Не виждах защо това я радваше.

— О! Чудесно.

Реакцията ми сигурно я беше разочаровала. Почувства, че трябва да ми обясни.

— Не разбираш ли какво означава това? Сигурно смята да се върне! Ако е възнамерявал да ме напусне завинаги, щеше да вземе поне единия билет, нали?

Отговорих, без да се замислям:

— Не е задължително. Ако иска никой да не разбере къде е, едва ли би използвал самолетен билет, за който знаеш. А сега може и да не желае да се връща в Америка.

Анна настръхна срещу мен.

— Благодаря ти, Доналд. Ти наистина попари надеждите ми, нали?

Зяпнах я изумен. Но тя мигновено се разкая.

— О, съжалявам. Не исках да кажа това.

— Няма… няма нищо.

— Не, не биваше да ти говоря така. — Отново беше обезверена. — Съжалявам. Прав си, възлагах неоправдани надежди.

— Не, не биваше да те обезкуражавам. — Като видях как се беше отчаяла, искрено съжалих.

— Напротив, трябваше. Пърхах от радост заради нищо. — Седна. Веселостта й беше изчезнала. — Предполагам, че се дължи на въодушевлението от наемането на детектива. Нали разбираш, знам, че най-сетне някой ще направи нещо. После, като намерих билетите, изпитах усещането, че Марти не си е отишъл напълно. Самовнуших си, че това е добър знак. — Усмихна ми се тъжно. — Но ти си прав. Билетите не означават нищо в края на краищата, нали? Просто бях глупава.

— Не бива да говориш така. Трябва да имаш надежда.

— Да, но като се самозалъгвам, няма да стигна доникъде. Нито пък като ти се сопвам. Ти просто каза онова, което вече знаех. Дори не споменах за самолетните билети на бащата на Марти снощи, защото съм наясно какво щеше да ми отвърне, а не исках да го чувам. — Въздъхна и поклати глава. — Наистина съжалявам, Доналд. Бях глупава. Ти не го заслужаваше.

Потупах я по ръката.

— Няма за какво да съжаляваш. Не мисли за това. — После между другото я попитах: — Значи бащата на Марти пак ти се е обадил?

Тя поклати глава.

— Аз му се обадих. Помислих си, че ще е доволен да разбере, че правя нещо.

— И беше ли?

— Ако е бил, не го показа. Наистина не се държа кой знае колко любезно. — Сви рамене. — Не знам, вероятно съм малко несправедлива спрямо него. Все пак синът му е изчезнал, а от негова гледна точка аз може да съм само една никаквица, която го е измамила, или нещо такова.

Предположението беше отблъскващо.

— Едва ли.

— Да, но той не го знае, нали? Нормално е да бъде донякъде подозрителен. И той не е имал по-голям късмет с Министерството на външните работи, отколкото аз с посолството тук. А и това също си е дало отражението.

Помислих си, че беше прекалено благородна.