Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Няма нужда. Ще се оправя сама.

— Сигурен съм, но все пак мога да ти предложа морална подкрепа. И като стане дума за това, кой вестник чете Марти?

Изглеждаше озадачена.

— „Гардиан“, защо?

— Можем да пуснем съобщение в колоната за лични обяви. С молба да ти се обади.

Анна видимо се оживи сега, след като имаше какво да върши.

— Не мисля, че обикновено чете личните обяви, но няма да навреди, нали?

Усмихнах й се окуражително.

— Никак.

Анна можеше да се срещне с някой от американското посолство едва следобед. Преборих се с протестите й относно затварянето на галерията, но се оставих да ме убеди, че ще е по-добре да се появи там сама.

— Така ще приличам по-малко на истерично момиче, което има нужда някой да се грижи за него — каза тя.

Изчаках я в приемната. Беше с бели стени, скромно обзаведена. Украсяваха я няколко картини, които обаче бяха бездарни и скучни. Взех едно от по-малко оръфаните списания от ниската масичка и се опитах да открия нещо интересно в него. Столовете бяха подредени покрай стените на помещението, обърнати към центъра му. По едно време сивокос и доста изискан мъж влезе и седна, а обувките му изскърцаха по паркета. Правехме се, че не се забелязваме. В стаята беше много тихо, освен когато единият от нас си прочистваше гърлото или прелистваше страница.

Вдигнах поглед, когато една врата се отвори надолу по коридора. Мъж на средна възраст я задържа, докато Анна излизаше.

— Моля, обадете ни се, ако има нещо ново — каза той. — Тя тръгна по коридора със свити устни, без да му отговори. Станах и я погледнах въпросително.

— Те много съжаляват, но не могат да се намесват във „вътрешни“ работи — изрече тя. Тонът й беше ужасно хаплив — черта, която не бях забелязал у нея до този момент. — Служителят ме увери, че след като полицията вече го е включила в списъка на изчезналите, те не могат да направят нищо повече по въпроса. Тъй като визата му не е изтекла и по всичко личи, че е напуснал по собствена воля, очевидно нямало причини посолството да се намесва, фактът, че никой не го е виждал и че просто е изоставил многогодишната си изследователска работа, няма значение. — Вървеше толкова бързо, че трябваше да направя усилие, за да бъда в крак с нея. — Какво им коства, за Бога?

Прикрих удовлетворението си.

— Наистина не знам какво друго да предложа, Анна. Досега поне опита всичко възможно. Остава да се надяваме да отговори на обявата в „Гардиан“.

Тя не каза нищо. Излязохме навън. Беше студено, ръмеше и вече се стъмваше, макар че бе едва средата на следобеда. По пътя към колата Анна все така мълчеше. Уважих мълчанието й.

Проговори едва когато потеглихме.

— Мислех си за казаното от онзи полицай. За това, че не били детективска агенция. — Имаше решителен вид. — Ако нямат намерение да се опитат да намерят Марти, ще наема някой, който ще го направи.

Това беше неочаквано.

— Имаш предвид частен детектив?

Кимна.

— Трябваше да се сетя по-рано.

— Това не е ли… ами… — Затърсих думи. — Мислиш ли, че ще има някаква полза?

— Не знам. Но нямам голям избор, нали? Или трябва да наема детектив, или да не правя нищо. Никой друг няма намерение да го потърси.

Опитах се да скрия притеснението си зад делови аргументи. Една кола изскочи неочаквано насреща ми и едва успях да предотвратя сблъскването. Насилих се да се съсредоточа върху пътя. Бях си навлякъл достатъчно неприятности с предишната катастрофа.

— Как ще намериш частен детектив?

— Не знам. Предполагам, чрез „Йелоу пейджиз“ 7 7 Справочен каталог. — Бел.пр.‍ .

— Но как ще разбереш дали е с добра репутация или не? Винаги съм имал впечатлението, че някои от тези хора действат на ръба на закона. Може да платиш на някого и той да не направи нищо.

— Е, трябва да опитам.

— Имаш ли представа колко би поискал такъв човек?

— Не, но парите едва ли имат значение, нали?

В гласа й се долавяше неодобрение. Отстъпих пред него.

— Разбира се, че не! Просто имах предвид, че може да не си в състояние да си го позволиш.

— Мога да използвам парите, които спестих за Америка.

Възраженията ми я бяха раздразнили. Побързах да поправя това.

— Няма нужда — рекох. — Само се опитвах да кажа, че ще се радвам да поема разходите. Ако ми разрешиш.

Тя бързо ме погледна.

— О, не. Не мога да приема!

— Защо не?

— Защото просто не мога! Вече направи достатъчно!

— Скъпа ми Анна, не съм направил абсолютно нищо, освен че ти помагах като шофьор. Не бих могъл да те оставя да похарчиш спестеното с толкова труд. Не бих могъл да помогна с нищо друго, но позволи ми поне да направя това.