Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Не, но ми даде да разбера, че така мисли. Попита защо Марти е напуснал и когато му отговорих, че нямам представа, той рече: „Е, поне направихте ли нещо, за да го откриете?“ Като че ли на мен просто не ми пука! — Тя сърдито изтри сълзите си с опакото на ръката.

— Хайде. Седни. — Хванах я за ръката и я отведох до един стол. Пръстите ми запазиха осезаем спомен от допира. Налях кафе за двама ни и се настаних срещу нея. — Каза ли му, че си ходила в полицията?

Тя кимна.

— Да, но когато му обясних какво правят, той отвърна: „Значи всъщност не правят нищо.“ После поиска да знае какво друго съм предприела и когато се наложи да му кажа, прозвуча, като че ли не съм направила нищо. Накара ме да се почувствам като безсърдечна кучка.

— Съвсем не си такава.

— Не, но той просто… ох, нали разбираш, накара ме да се почувствам така, като че ли дори не се опитвам да намеря Марти. Едно разбрах — мислеше си, че знам повече, отколкото му казвам. Очевидно смяташе, че съм направила нещо, за да накарам Марти да замине.

Изпитах гняв заради нея.

— Това са глупости!

— Не знам, започвам да се питам. — Гласът й беше на ръба на истерията. Държеше чашата си кафе с две ръце, сякаш се опитваше да се стопли с нея. Изглеждаше много уязвима.

— Ей, не бива! Не му разрешавай да те разстройва, вероятно се е нахвърлил върху тебе само защото ти си била насреща му. Нали спомена, че Марти не се е разбирал с него? — Тя кимна. — Е, значи това е! Сега знаеш защо. Ако си прави прибързани изводи като този, очевидно е напълно лишен от здрав разум! — Вече бях готов да не го харесам.

— Знам, вероятно си прав — отвърна Анна малко по-спокойно. — Но все пак той ме накара да осъзная, че не правя нищо. Марти изчезна, а аз просто си седя и чакам да се върне. Това не е достатъчно.

— Направи всичко, което можеше. Бащата на Марти предложи ли какво друго би могла да направиш или какво самият той ще направи? Или само се задоволи с това да те критикува?

Тя въздъхна уморено.

— Ще отиде в Министерството на външните работи да види с какво биха могли да съдействат, така че му обещах да отида в посолството тук. — Поклати глава. — Трябваше сама да се сетя за това.

Същото важеше и за мен.

— Дали ще са в състояние да помогнат?

— Не знам. Може да успеят да натиснат полицията да вземе по-сериозни мерки. — Не звучеше особено обнадеждена. — Нещо би трябвало да ги принуди. Снощи се обадих да им съобщя какво бе казал бащата на Марти. Помислих си, че това би могло да ги подтикне да приемат случая по-сериозно, но със същия успех можех и да не си правя труда. — При този спомен устните й се свиха. — Говорих с тази… — Потърси подходящо определение. — Тази свиня, сержанта, който просто ми отвърна, че ще си запише. Така че попитах какво друго ще направят и той ми отговори, че Марти вече е в списъка на изчезналите и ще продължават да си отварят очите за него. — Вълнението й нарасна, докато отново преживяваше разговора. Остави кафето си сърдито. Малко от него се изля в чинийката. Анна не забеляза.

— Възразих, че да си „отварят очите“ не е достатъчно! Та Марти е изчезнал , за Бога! Човек би си помислил, че поне трябва да направят опит да го открият! Особено пък сега, когато дори родителите му започват да се безпокоят! Но той само се нервира и каза, че съжалява, задето моят „момък“ ме е напуснал, но те не са детективска агенция и от тях не се очаква да откриват всеки, решил да напусне дома си.

Направи пауза, като очевидно опитваше да се успокои.

— Господи, толкова бях ядосана. Не си направих труда да отвърна нищо повече. Ако го бях сторила, само щях да съжалявам. След разговора с него и с бащата на Марти просто ми се щеше… да крещя. — Пое си дълбоко въздух. — Надявам се само да накарам посолството да предприеме нещо. Не мога повече да издържам да седя така, без да зная нищо. Ако в скоро време не направя нещо , ще полудея!

Осъзнах с прискърбие, че Анна нямаше да продължи да приема пасивно отсъствието на Марти. В този момент реших да променя тактиката си.

— Добре — рекох бързо. — Хайде да се опитаме да измислим какво би могла да направиш. Опита всичко, що се отнася до полицията. Сега да помислим за посолството? Вече обади ли се там?

— Позвъних снощи, но човека, с когото трябваше да разговарям, го нямаше. Казаха ми да се обадя пак тази сутрин. — Погледна часовника си. — Сигурно вече е там.

— Е, обади му се и си уреди среща. Настоявай, че е спешно и трябва да се видите още тази сутрин. Не приемай отрицателен отговор. — Съмнявах се, че така или иначе би го направила. — Ще те закарам дотам, когато и да е.