Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Следващата сряда? Ъъ… не съм…

— Работата е там, че си уредих среща с един човек за идущата сряда сутринта — рече тя. — А нали ви обещах, че ще ви се обадя, когато пак съм наблизо, така че си помислих да ви звънна и да ви поканя да обядваме заедно.

Засмя се весело, но аз останах напълно студен.

— Този път ви предупреждавам доста отрано. Разбрах, че ви хванах неподготвен, когато се отбих в галерията миналата седмица, ето защо си помислих, че ще е справедливо да ви предупредя доста по-отрано, преди отново да ви нападна.

Отчаяно затърсих из мозъка си някакво извинение.

— Ъъъ… следващата сряда… — Дойде ми просветление. — Нека проверя в бележника си с ангажиментите.

Отдалечих слушалката от устата си. След известно време отново я приближих.

— Значи, сряда… това е?…

— Шестнадесети, струва ми се.

— Да, шестнадесети. О, съжалявам. Целия ден ще бъда извън града.

— Така ли? Колко жалко. — Ако бяхме в една и съща стая, сигурен съм, че отново щеше да сложи длан на ръката ми.

— Е, неприятно, но нали знаете как е с тези неща…

— Да, предполагам, че става дума за бизнес. — Засмя се. — Щеше да е по-лошо, ако не бяхте зает, нали?

С облекчение се съгласих през смях.

— Може би следващия път ще имаме повече късмет.

— Е, не знам точно кога ще е това. Както ви казах, пътуванията ми до центъра са редки и на големи промеждутъци. — За което бях благодарен. — Но съм сигурна, че ще можем все някога да се срещнем.

Побъбрихме още известно време за напредъка или липсата на напредък в застрахователните ни искове и когато оставих слушалката, облекчението, че се бях измъкнал от тази жена на косъм, ме накара да се почувствам доста благоразположен към нея. После си спомних какво беше казала Анна.

Напоследък малко бях мислил върху направеното през смях предположение, че жената може да крои планове за мен. Първо се беше отбила в галерията. Сега ми се беше обадила. Това не беше нормалното поведение спрямо някой, чиято кола си блъснал. Или както твърдеше тя, е ударил твоята. Разтревожен, си налях питие. Колкото повече мислех за това, толкова повече ми се струваше, че Анна можеше и да е права.

Усетих внезапна нужда да говоря с нея. Тя вдигна слушалката при второто позвъняване.

— Ало? — Прозвуча забързано и в очакване.

— Доналд се обажда. Реших да видя дали Марти се е прибрал.

Разочарованието и беше съкрушително очевидно.

— О, здравей, Доналд. Не, не се е прибрал.

— Имаш ли някакви вести от него?

— Не. Абсолютно нищо.

Сега, след като се бях обадил, просто не се чудех какво да кажа.

— Добре ли си?

Тя се опита да се засмее.

— Щях да съм по-добре, ако знаех къде е Марти. Никой не го е виждал от вчера. Питам се дали да се обадя в полицията или… или Бог знае. — Пое си дълбоко и тревожно въздух. Очевидно й костваше усилие да се владее.

— Искаш ли да дойда?

Гласът й леко трепереше.

— Не, няма нужда, благодаря. Една моя приятелка ще остане при мен.

Беше мой ред да се почувствам разочарован.

— Е, обади ми се веднага, щом научиш нещо.

— Добре. Виж, трябва да затварям, Доналд. Искам линията да е свободна, в случай че се обади.

— Да, разбира се. И не се тревожи за работата в галерията утре. Просто… е, ами виж как ще се чувстваш.

— Добре. Благодаря. — Прозвуча далечно и вяло. Ясно беше, че не искаше да говори с мен. Казах й „довиждане“ и затворих телефона, като се чувствах по-зле, отколкото преди да се обадя. Така само разбрах, че въпреки всичко Анна продължаваше да гледа на мен като на свой работодател. Не като на приятел или довереник. Опитах се да не се обезкуражавам и се успокоих, че не бих могъл да очаквам нещо различно. Очевидно имаше други хора, към които да се обърне преди мен. Трябваше само да бъда търпелив.

Все още беше много рано.

На следващия ден Анна пристигна едва по обяд. Изглеждаше бледа и изморена. Очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Научи ли нещо? — попитах, като прекъснах извиненията й.

Тя поклати глава.

— Не и от Марти. Преди малко идваха от полицията в апартамента. Затова закъснях.

— От полицията? — Радвах се, че бях зад нея и не можеше да види лицето ми.

— Обадих се, че Марти е изчезнал и те изпратиха двама полицаи да запишат подробностите. — Гласът й беше глух.

— Какво казаха?

— Всъщност не много. И все пак открих нещо. — Опита да се усмихне. — Където и да се намира, взел е куфар.

— Куфар ли?

— Един липсва. Както и някои от дрехите му и паспортът.