Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Ако се загубя, ще питам някой полицай.

Качи се в колата и завъртя стартера, фаровете светнаха и пръснаха ослепителната си светлина върху уличката. Наблюдавах го как бавно свива към пътя и продължава по него. Шумът от мотора бързо се изгуби в далечината. Върнах се вътре и затворих вратата срещу мрака и мириса на отработени газове.

Без покривалото срещу прах складът изглеждаше както обикновено. Огледах се наоколо за някаква следа, че Марти е бил тук, но такава нямаше. Последният половин час можеше и въобще да не е съществувал. Напълно спокоен, загасих лампите, заключих и тръгнах към къщи.

Чаках на летището, когато Анна пристигна на следващата сутрин. Усетих собственическа тръпка, когато я видях да минава през митницата. Усмихна се, докато идваше към мен, но усмивката й изчезна веднага, щом се поздравихме.

— Не успях да я купя — рече тя. За миг не можах да разбера за какво говореше. — Накрая се продаде за осем и седемстотин. — Сви извинително рамене.

— О, нищо, едно печелиш, друго губиш — отвърнах, след като се досетих най-сетне. — Какво да се прави.

— Купи я една японка. Още някой наддаваше с нея до осем и петстотин и после се отказа. Боя се, че ме оставиха доста назад.

— Така стават тия неща. Ако някой твърдо е решил да купува, не можеш да направиш почти нищо, за да му попречиш. Освен ако не си готов да изхарчиш смешно много пари. Няма значение. Поне купи картината на Хопър, а точно от нея се интересувах най-много.

Забелязах, че съчувствените ми думи бяха излишни. Анна почти не ме слушаше.

— Знаеш ли нещо за Марти? — попита тя.

— Не съм го виждал, откакто те изпратихме. Защо? Случило ли се е нещо?

— О, не. Просто питах, това е всичко. Мислех си, че може да е тук. — Равнодушието й беше неубедително.

— Ами снощи наистина му се обадих да видя дали иска да дойде, но го нямаше.

— В колко часа беше това?

— О… около осем, струва ми се. Какво има? Изглеждаш угрижена.

Тя се усмихна.

— Не, всъщност нищо. Само дето не можах да се свържа с него вчера.

— Вкъщи или в университета?

— Вкъщи. Обадих му се снощи, но никой не отговори.

— Може да е работил до късно.

— Да, сигурно. — Направихме още няколко крачки. — Имаш ли нещо против да пробвам отново? Само да му съобщя, че съм се върнала?

— Разбира се, че не. Ще чакам тук. — Гледах я как отиде до редицата телефони и се нареди на най-малката опашка. Прозях се. Бях прекарал още една дълга и почти безсънна нощ. Бях чакал буден до четири и половина Зепо да се обади и да ми каже, че се е върнал благополучно. Не беше имал никакви проблеми. Щом стигнал до блатата, карал по второстепенни пътища и накрая спрял на особено усамотено място. Пренесъл Марти доста далеч от пътя и го заровил в обрасла с орлова папрат местност.

— Тъкмо бе започнала да расте — осведоми ме. — След някоя и друга седмица ще покрие абсолютно всичко.

Беше изхвърлил лопатата, кирката и лоста в наводнена кариера. Гащеризона, ръкавиците и гумените ботуши беше донесъл обратно. Заедно с дрехите и куфара на Марти те щяха да бъдат нарязани и накъсани на ивици, смесени с домашния боклук и изхвърлени в няколко различни кофи из Лондон. Личните принадлежности на Марти — паспорта му и кредитните карти, първо щяха да бъдат изгорени, а после изхвърлени по същия начин.

Точно това правеше Зепо, докато аз бях на летището. Беше закарал колата ми на нощен паркинг, където го чакаше неговата, и беше оставил ключовете вътре. Използвайки резервния комплект, аз я бях прибрал рано тази сутрин и я бях закарал на автомивка, преди да посрещна Анна. По-късно щях да я почистя по-внимателно и щях да сменя гумите. Не исках по нея да има следи от калта или мръсотията из блатата.

Най-сетне Анна се беше добрала до един телефон. Видях между веждите й да се появява малка бръчка, докато държеше слушалката до ухото си. Малко се стреснах, когато започна да говори, но после се сетих, че сигурно се беше обадила в университета. Бръчката остана и след като беше затворила и отново набираше някакъв номер. Този път чакаше, но никой не отговори. След известно време остави слушалката.

— Успя ли? — попитах, когато се върна.

— Не. Позвъних в университета, но той не е там. А и в апартамента никой не отговаря.

Потупах я по ръката.

— Не се тревожи толкова! Вероятно в момента пътува към университета.

— Но той няма навика да закъснява. А и когато му звъних в апартамента от хотела днес сутринта, също никой не вдигна.