Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Не бих оставял това нещо все още — рекох.

Той се отдръпна назад.

— Защо? Мъртъв е, нали?

— Да. Но след като стигнахме дотук, не е зле да свършим работата, както трябва.

— За какво говориш? Какво повече от това можем да направим? — Кимна към тялото на пода.

— Може да бъде идентифициран по зъболекарски данни, ако зъбите му са на място.

Зепо ме зяпна.

— Искаш да му разбия зъбите?

— Мисля, че би било разумно да вземем тази предпазна мярка.

— Няма да стане! Не каза нищо по този въпрос преди.

— Не ми беше хрумнало. Но мисля, че трябва да го направим.

— Не, имаш предвид аз да го направя! Е, забрави! Ако искаш зъбите му да бъдат избити, свърши го ти!

— Не разбирам от какво толкова се гнусиш? Сега това едва ли има особено значение за него.

— Няма да му чупя зъбите!

Виждах, че не беше склонен да отстъпи.

— Добре, щом те притеснява чак толкова. Не мисля, че наистина има кой знае какво значение. Беше само идея. — И все пак идеята ми се струваше добра. Бях донесъл и резци, за да махна възглавничките на пръстите му. Но сега нямаше смисъл. — Не е зле да започнем да почистваме.

Зепо изпразни джобовете на Марти и махна часовника му. После го увихме в покривалото и найлона и мушнахме вързопа в голям чувал. Когато свършихме, бях грохнал от умора, а Зепо обилно се потеше.

— Господи, имам нужда от едно питие — рече той.

— Можеш да го получиш, но по-късно. Последното нещо, което ни трябва, е полицията да те спре за алкохолен тест.

— О, хайде, Доналд! От едно нищо няма да ми стане! Имам нужда да пийна след всичко това!

— Не.

Забихме поглед един в друг. Въпреки онова, което току-що го бях видял да прави, изобщо не ме беше страх от него. Далеч бях от подобно усещане. Той изглеждаше изнервен и агресивността му се дължеше по-скоро на паника, отколкото беше проява на арогантност. Издържах на погледа му, докато не сви рамене и не отмести очи.

— О, добре, добре. Няма да пия, по дяволите. Мога ли поне да ида да се изпикая? Или и това е прекалено рисковано?

Докато Зепо беше в тоалетната, разгледах нещата, които беше извадил от джобовете на Марти. Имаше портфейл с кредитни карти и сравнително малка сума пари, паспорт и тефтерче с адреси. Извадих парите от портфейла и после ми хрумна да сгъна всяка кредитна карта на две. Не исках Зепо да се поддаде на изкушението. Оставих всичко това на малка купчинка и отворих куфара.

В него нямаше нищо, което да заслужава внимание. Някои дрехи, събрани набързо. Чантичка с тоалетни принадлежности, чекова книжка и още малко пари. Марти очевидно беше благоразумен човек. Сложих обратно в куфара всичко освен парите и тъкмо го затварях, когато Зепо се върна.

— Обираме трупа, а? — попита ухилено той.

— Щом е срещу принципите ти, предполагам, че няма да вземеш парите, които носеше?

Той пое тънката пачка банкноти и ги преброи.

— Пести, за да имаш, а? — Очите му светеха неестествено. Като че ли изведнъж самочувствието му се беше възстановило. Зачудих се дали не беше реакция на случилото се?

— Ако си готов, предлагам да се погрижим да отнесем това в колата — кимнах към издутия найлонов чувал.

— Трябва да ми помогнеш да го вдигна. — Долових известно злорадство в гласа му. Подозирах, че беше напълно способен да се справи и сам, но не казах нищо и отидох да му помогна. По-голямата част от тежестта, изглежда, падаше върху мен, докато накрая Зепо не обяви, че е готов.

Изгасих лампата в коридора, преди да отворя задната врата. Навън беше тъмно. Уличката зад сградата беше неосветена, а светлините откъм шосето не достигаха до нея. Никой не се забелязваше наоколо и когато отворих багажника на колата, той ни закри, така че и да минеше някой, нямаше да ни види. Вътре имаше съвсем нови лопата, кирка, работнически гащеризон, високи гумени ботуши и чифт ръкавици — останалата част от покупките на Зепо. Извадих ги и му направих знак. Той пристъпи, залитайки и бързо пъхна чувала в багажника. Докато слагах нещата обратно, Зепо донесе лоста и куфара на Марти от склада. Железният лост, сега увит в найлон, бе поставен върху чувала, а куфарът — на задната седалка. След като приключихме с това, подадох на Зепо ключовете от колата. Неохотно бях решил, че сивото ми BMW по-малко ще бие на очи от червената му спортна кола.

— Взе ли картата? — попитах. Той потупа джоба си. — И си сигурен, че знаеш къде отиваш? — Доста дълго бяхме разсъждавали къде да се отървем от останките на Марти и накрая се бяхме спрели на блатата в Северен Йоркшир. Точното място щеше да избере Зепо.