Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Линиите постоянно са заети, непрекъснато се опитвам да се свържа. Слушай, мисля, че ще е най-добре, ако веднага дойдеш тук. Вземи си малко дрехи и паспорта. Аз ще разбера кога е следващият полет до Амстердам и ще запазя места. Ще можем да узнаем много повече, ако сме там. — Разчитах, че шокът ще му попречи да разсъждава ясно и ще го накара да ме остави аз да водя. — Вземи метрото, а не такси. Ще стане по-бързо. Главният вход ще бъде затворен, така че позвъни на задната врата. На твое място аз не бих споменавал нищо на никого, докато не разберем повече. Просто ела тук възможно най-бързо.

Телефонът изщрака, когато той затвори. Оставих слушалката на бюрото, без да прекъсвам връзката. Ако някой се опиташе да му се обади сега, линията щеше да е заета. Направих знак на Зепо да мълчи, докато не напуснахме кабинета. Ако Марти случайно отново вдигнеше слушалката, не исках да ни чуе, че разговаряме.

— Тръгва насам — рекох.

— Ами ако все пак вземе такси? Или се разприказва пред някого?

— Не мисля, че ще го направи. Не е в състояние да разсъждава трезво в момента. Далеч по-вероятно е да изпълни онова, което му казах.

— Ами ако не стане така?

— Ако се разприказва пред някого, очевидно ще трябва да отложим нещата. Просто ще ми се наложи да се престоря, че съм станал жертва на отвратителна шега.

— Ами ако вземе такси вместо метрото? Тогава ще осъществим ли плана си?

Въздъхнах. Зепо се люшкаше между настроения на пълна увереност и ужасна неувереност целия следобед. Започвах да се изморявам.

— Наистина ли си мислиш, че някой лондонски таксиметров шофьор би запомнил едно неотличаващо се с нищо пътуване сред стотици други? А също така датата и часа? Аз не. Само съм предпазлив. Не смятам, че има значение.

Погледнах часовника си.

— Е, той ще пристигне след по-малко от час. Предлагам да слезем долу и да подготвим всичко.

Марти дойде след малко повече от четиридесет и пет минути. Дрънченето на звънеца ни се стори невероятно силно, когато прозвуча. Със Зепо се спогледахме. Никой от нас не продума. После той кимна, а аз отидох да отворя.

Спрях пред външната врата, поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, и отворих. Марти стоеше отвън с куфар в ръка.

— Научи ли нещо ново? — попита той. Лицето му беше пребледняло и изопнато.

— Не, все още не мога да се свържа. — Отдръпнах се, за да влезе, после затворих вратата и минах покрай него. Той ме последва навътре. — С такси ли дойде или с метрото?

— С метрото. Значи не знаеш нищо повече?

— Нищо. Донесе ли си паспорта?

— Да. Какво точно ти казаха?

Бяхме в късия коридор, който водеше към склада. Той се намираше точно зад мен.

— Не си казал на никого, нали?

— Не, дойдох право тук.

Отворих вратата на склада и влязох вътре. Памучното покривало срещу прах се хлъзна леко по полиетилена отдолу, докато влизах.

— Значи никой не знае, че си тук?

— Не! По дяволите, ще ми кажеш ли какво ти казаха? — извика той и в този момент Зепо пристъпи напред иззад вратата и го удари с железния лост отзад по главата. Дръпнах се настрани, щом се преви напред и падна по лице на пода. Очилата му излетяха и се озоваха в краката ми. Вдигнах ръка, когато Зепо отново замахна с лоста.

— Чакай. — Куфарът се беше изплъзнал от пръстите на Марти. Махнах го да не пречи и метнах върху главата и раменете му покривалото. Той дишаше шумно и леко потръпваше, но иначе беше неподвижен. Отдръпнах се. — Добре.

Зепо замахна надолу с лоста. Краят му беше увит с кърпа, за да не плисне кръв при първоначалния удар, но не толкова, че съвсем да се притъпи ударът. При третото замахване по бялото покривало започнаха да се появяват кървави петна. Оставих го да замахне още веднъж, после му направих знак да спре.

Клекнах и хванах китката на Марти. Невероятно, но нещо все още трепкаше там. Изправих се и се дръпнах встрани.

— Не е достатъчно.

Зепо вдигна лоста и замахна още няколко пъти, преди да спре и да изчака отново да проверя пулса на Марти. Носеше се неприятна миризма. Сбръчках нос и преброих до шестдесет. После пуснах китката му.

— Това е.

— Мъртъв ли е? — Зепо дишаше тежко.

Изправих се и погледнах окървавеното покривало. Беше залепнало за мокрото и потрошено тяло отдолу.

— Да, мисля, че спокойно можем да приемем, че е така. — Гласът ми беше учудващо невъзмутим.

Раменете на Зепо се отпуснаха.

— Слава Богу, че е така. — Бузите му бяха зачервени, но останалата част от лицето му беше бледа. Понечи да остави лоста върху тялото на Марти.