Саймон Бекетт - Опасни пътища

Отново ме удари в стената. Но гневът му беше пресекнал. Зепо премигна.

— Какво?

Усещах сладникавия му от уискито дъх в лицето си.

— Чу ме. — Гласът ми беше дрезгав и задъхан. — Ако ще убиваш някого, поне нека си струва.

По лицето му премина тръпка на неразбиране.

— За какво, по дяволите, говориш?

Беше ме притиснал към стената и юмруците му се бяха забили в ризата под врата ми. Размърдах се леко, за да отслабя натиска върху трахеята си.

— Не на мен трябва да си ядосан, а на Марти. Той е виновен за всичко това. Той е този, който те унизи. Ако искаш да убиеш някого, убий него.

Усетих хватката му върху ризата ми да отслабва. Зяпна ме.

— Не говориш сериозно.

— Така ли?

— Да убия Марти?

— Защо не?

Ръцете му се отпуснаха. Отстъпи назад.

— Господи, ти наистина го мислиш, нали?

Започнах да масажирам шията си. Ризата ми беше скъсана.

— Преди малко беше готов да убиеш мен. Така че защо да не убиеш него?

— О, това е… — Той се обърна и направи няколко крачки встрани, като клатеше глава. — Започва да става тъпо.

— Просто си помисли.

— Да си помисля за какво? Да извърша шибано убийство? Забрави го, Доналд! Не ме интересува!

— Защо?

— Защо ли? Какво искаш да кажеш с това „защо“? Ти как мислиш? Окей, преди малко загубих самообладание, но това съвсем не означава, че просто ей така бих пречукал някого!

— Не те карам да правиш нищо просто ей така. Само ми е любопитно, защо дори не искаш да помислиш за убийството на Марти? Очевидно си способен на такова нещо. — Стомахът ме болеше там, където ме беше ударил. Опитах се да не обръщам внимание на болката.

Зепо отново поклати глава.

— О, за Бога! Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в пандиза само защото ти искаш да се отървеш от нечие гадже! Господи!

— Ами ако успееш да го направиш, без никой да разбере? Тогава би ли помислил?

— О, сигурен съм, че вече имаш план за идеалното убийство, нали?

— Не. Но предполагам, че можем да измислим нещо?

— Не!

— Защо не? Ако се убедиш, че няма да те хванат? Защо не?

— Не мога да повярвам, че дори говориш за това.

Някаква част от мен споделяше изненадата му.

Дори докато приказвах, се чудех от колко време това намерение се спотайваше в подсъзнанието ми.

— Посочи ми една причина. Защо няма да го направиш?

Той отново се обърна към мен.

— Добре тогава. А защо да го направя?

Доводите ми прозвучаха толкова гладко, сякаш предварително си ги бях написал.

— Заради причината, поради която правиш всичко. Парите.

Той се изсмя кратко.

— О, не. Дори аз спазвам определени граници и няма да ги прекрача.

— Да не би да се опитваш да ми внушиш, че отказваш поради морални съображения?

— Ако предпочиташ.

— Страхувам се, че не ти вярвам.

Пръстът му се забоде в мене.

— Е, майната ти, на теб и на глупавите ти идеи. Искам си парите до утре следобед или ще кажа на скъпоценната ти Анна точно какво се опитва да направи миличкият й дърт шеф!

— Тя е в Амстердам.

— Ще й кажа, когато се върне!

— В такъв случай отделът за борба с порока ще получи някои интересни снимки с твоето име и адрес. — Усмихнах се. — И то при всяко положение. — Направи крачка към мене. — Дори и да ме сполети нещастие — добавих.

Зепо спря, затвори очи и притисна длани към слепоочията си.

— Господи, как се забърках в тая история?

— Отдай го на факта, че си бил достатъчно неблагоразумен да позираш за неприлични снимки с малолетни. — Тръгнах към него. — Приеми го като избор между това да ти се плати добре, за да премахнеш една пречка или затвор и край на кариерата ти.

Изсмя се горчиво.

— Да бе, правилно! Предполагам, че за убийство не съдят? Какво получаваш за него, потупване по рамото и торба бонбони?

— Зепо, уверявам те, че затворът и мен не ме привлича. Ако успеем да измислим безопасен начин, тогава ще го направим. Просто искам да разгледаме възможностите.

Той стоеше неуверено. Изведнъж поклати глава.

— Не. — Тръгна към вратата.

— Наистина мисля, че се налага. — Той се поколеба с ръка на дръжката на вратата. — А може би ще пожелаеш да обърнеш внимание и на още нещо.

Той ме погледна предпазливо.

— Какво?

— Долу е. В кабинета. — Минах покрай него към коридора и го оставих да ме последва.

— Какво е то?

— Една картина, която може да те заинтересува.

— Заври си я… — рече той. Но думите прозвучаха автоматично и апатично. Тръгна след мен.

— Мисля си, че може би ще искаш да видиш тази. — Отворих вратата на кабинета. Той спря.