Саймон Бекетт - Опасни пътища

Тя се намръщи.

— Искаш да кажеш, че може да е размислил?

— Допускам само, че е възможно.

Анна помисли върху това за миг.

— Не. Не, не би направил такова нещо, без да ми каже. Освен това тази идея му харесваше не по-малко, отколкото на мен. — Говореше уверено.

Наклоних глава.

— Очевидно ти го познаваш най-добре. Но се опитай да погледнеш на нещата обективно. Знам, че е трудно, но ако разгледаш голите факти, като забравим за миг за кого става дума, наистина изглежда, че би могъл да се направи такъв извод. Марти прекарва два дни сам и в деня, преди ти да се върнеш, той изчезва с куфар и с паспорта си.

— Искаш да кажеш, че може да е заминал за Америка без мен?

Всъщност не точно това имах предвид, но идеята ми изглеждаше добра. Вдигнах безпомощно рамене. Анна мълчаливо размисли върху тази нова вероятност.

— Не, не би го направил — реши тя след малко. Но изглеждаше не толкова уверена, колкото преди. — Не и без да ми каже нещо. А и повечето му вещи са още тук. Сигурно смята да се върне. Може да е взел паспорта си само защото… защото…

Не продумах нищо. Тя се усмихна тъжно.

— Не мога да се измъкна от това, нали? Защо иначе ще вземе паспорта си, ако не е смятал да го използва?

— Сигурен съм, че може да има ред причини — отвърнах. Но не се опитах да посоча някоя.

Анна се втренчи в пространството.

— Само се надявам скоро да ми се обади.

Потупах я по ръката.

— Сигурен съм, че ще го направи.

През следващите няколко дни се установи някакво напрегнато спокойствие. Анна беше мълчалива и затворена. Обаждаше се в полицията често, за да се увери, че наистина се опитват да открият Марти. Те твърдяха, че правят всичко по силите си, но Анна не беше убедена. Собствената й безпомощност й тежеше не по-малко от изчезването на Марти. Отклони предложението ми да си вземе отпуска.

— Предпочитам да работя, отколкото да си стоя вкъщи и да чакам — рече тя.

Започнах да усещам предпазлив оптимизъм. Бях дал на Зепо ваканция за неопределено време, като му бях казал, че ще се свържа с него, когато отново ми потрябва. Между нас имаше мълчаливо съгласие, че първоначалната сделка да прелъсти Анна си оставаше. Дали защото самият Зепо виждаше в това несвършена работа, или защото просто не му беше хрумнало да се замисли по въпроса, нямах представа. Само се радвах, че явно го приемаше за нещо, разбиращо се от само себе си.

Във всеки случай не смятах да му се обаждам седмици наред. Не си представях Анна да бъде отзивчива към вниманието на друг мъж толкова скоро след изчезването на Марти. Но при очевидната липса на загриженост от страна на полицията и при положение че тя все повече приемаше факта — Марти я е напуснал по собствена воля — започнах да си мисля, че Зепо можеше да поднови опитите по-скоро от заплануваното.

За съжаление оптимизмът ми се оказа преждевременен. Щеше да се намеси неочаквана страна.

Тъй като Анна не можеше да се свърже с родителите на Марти, бях решил, че спокойно мога да не се безпокоя за тях. От онова, което бях чул, те не изглеждаха особено близки със сина си и ми се струваше разумно да предположа, че няма да разберат за изчезването му поне в близко бъдеще.

Някои неща обаче са непредсказуеми. Когато Анна влезе в галерията седмица след изчезването на Марти, веднага забелязах, че беше много разстроена.

— Какво е станало? — попитах.

Направи опит гласът й да прозвучи спокойно.

— Снощи се обади бащата на Марти.

— Баща му? — Потърсих подходящ отговор. — Има ли някакви вести от него?

— Не. Затова се обади. Преди два дни майка му имала рожден ден и той нито изпратил картичка, нито се обадил. Баща му възнамеряваше да го скастри, че е забравил. — Анна изглеждаше изплашена като малко дете. — За първи път не се обажда на рожден ден.

Опитах се да скрия раздразнението си от тази новина. Нещата досега вървяха толкова добре.

— Анна, хората забравят рождените дни постоянно. Това не означава непременно нещо.

— Но Марти винаги е бил внимателен в това отношение. А и баща му твърди, че никога досега не е пропускал.

Не можех да измисля правдиво извинение за този пропуск на Марти.

— Какво му каза?

Тя вдигна рамене.

— Какво друго бих могла, освен че Марти е изчезнал преди седмица и нямам ни най-малка представа къде е? Искаше да знае защо не съм го уведомила веднага. Отговорих му, че не съм могла, защото нямам телефонния му номер, но разбрах, че не ми повярва.

— Само че сигурно не го е казал?