Саймон Бекетт - Опасни пътища

Придадох си изненадан вид.

— Кога го забеляза?

— Тази сутрин, докато полицаите бяха в апартамента. Единият от тях попита дали нещо негово липсва и аз отвърнах „не“, защото вярвах, че е така. Бях видяла дрехите му в гардероба и не ми беше хрумвало да проверя дали нещо наистина не липсва. А и не мислех, че е възможно. Въобразявах си, че ако е отишъл някъде, щеше да ми съобщи. Но после те попитаха дали могат да претърсят апартамента и докато вървях с тях, си дадох сметка, че единия от куфарите го нямаше. След това отново проверих дрехите му и установих, че някои липсват. После единият от полицаите попита дали знам къде е паспортът му и аз започнах да го търся, но и него не открих. — Не гледаше в мен, докато говореше.

— Нещо друго липсва ли?

— Не. Повечето от дрехите му още са си там. Няма я и чековата му книжка, но това е всичко. Нищо мое не липсва, ако за това питаш. Полицаите ме накараха да проверя.

— Анна… Не знам какво да кажа.

— Няма какво да се каже наистина, нали?

— Имаш ли някаква представа къде може да е отишъл?

— Не. Никаква. — Втренчи се в масата. — Просто не мога да го проумея. Не би заминал ей така, без да ме уведоми. Би ми оставил бележка или каквото и да било. И определено не би ме оставил толкова време, без да ми се обади.

— Има ли някой, по когото би могъл да ти предаде съобщение?

— Никой, с когото да не съм се свързала. Освен родителите му, но не мога да си представя Марти да им е казал нещо. А и не знам как бих могла да ги открия. Номерът им е в адресника му, но той го носи със себе си.

Знаех. Бях го дал на Зепо да го изгори.

— Не искам да любопитствам, но сещаш ли се за някаква причина, поради която би заминал?

Поклати глава.

— Там е работата, че не мога да се сетя! Нито сме се карали, нито нищо. Последното нещо, което ми каза, когато му се обадих, беше, че му липсвам. — Изведнъж закри лицето си. — О, Господи, толкова съм объркана!

Също толкова внезапно се съвзе. Избърса очи.

— Съжалявам.

Подадох й кърпичка с неудобство.

— Ето. Чиста е.

— Не, няма нужда. Вече съм добре. Наистина. — Усмихна ми се, за да го потвърди. — Само дето не знам какво да мисля, това е. В един момент искам да го убия, в следващия съм сигурна, че нещо му се е случило. Непрекъснато се въртя в някакъв омагьосан кръг.

Кимнах съчувстващо.

— Полицията ще направи ли нещо?

— Вече провериха във всички болници, но напоследък не е постъпвал никой, който да отговаря на описанието на Марти. Предполагам, че това все пак е нещо. Така че сега просто го водят сред изчезналите, което означава, че ще си отварят очите за него из летищата и гарите и на други такива места. Но не ги виждам да си дават много зор. Не и когато изглежда, че ей така си е събрал багажа и е заминал.

— Така ли казаха?

— Поне не с толкова много думи. Бяха достатъчно любезни, но е ясно какво си мислят. Че съм само една невротичка, чието гадже я е напуснало. Всъщност не смятам, че трябва да ги виним, нали?

Заобиколих въпроса.

— Ами работата му в университета? Напоследък бил ли е подложен на натиск оттам?

— Не повече от обикновено. Не и дотолкова, че да направи подобно нещо. А и той обича работата си в края на краищата. Не би я изоставил, без да спомене нищо. Това не мога да разбера. Знам как изглежда отстрани, но не мога да повярвам, че просто би заминал ей така. — Погледна ме. — Ти какво мислиш, Доналд? Честно?

Мой ред беше да поклатя глава.

— Наистина не знам, Анна. Не го познавам достатъчно добре, за да твърдя каквото и да било.

— Да, но какво мислиш?

Въздъхнах.

— Е, да кажем, че бих бил по-загрижен за благополучието му, ако багажът и паспортът му още си бяха тук. А така… — Разперих ръце.

— Знам. Изглежда, сякаш ме е напуснал.

Не отвърнах нищо. За известно време Анна мълчеше.

— Но в такъв случай защо не си е взел всичко? — избухна тя. — Повечето му дрехи още са тук. Както и всичките му лични вещи. Ако е искал да ме напусне, би си взел всичко, нали?

— Не знам, Анна.

— И защо не се е свързал с мене? Или с университета?

— Може би… — Спрях. — Няма значение.

— Не, довърши си мисълта. Моля те.

— Не ме разбирай неправилно, Анна. Не твърдя, че е така. Но… ами може би е почувствал, че има нужда от време да помисли.

— Какво искаш да кажеш?

Започнах предпазливо.

— Е, може би не се е свързал с тебе, защото се е боял. Не искам да те разстройвам, но явно е нещо повече от съвпадение, че това се случва само седмици преди двамата да заминете за Америка.