Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Не, Доналд, наистина. Благодаря ти, но няма нужда.

Започвах да се ентусиазирам от предложението си, като се наслаждавах на възможността да проявя щедрост.

— Знам, че няма нужда, но бих искал . Наречи го заем, ако предпочиташ.

— Благодаря, но не мога. Наистина.

— Ако не приемеш, ще ме обидиш. — Анна изглеждаше неуверена. — Моля те!

Подвоуми се още миг, после се предаде.

— Добре. Аз… ами. Благодаря.

Преди смутено да отмести поглед, ми се усмихна с благодарност. И, сигурен бях, с истинска топлота.

Това ми беше достатъчна награда.

Анна се оказа права за това, че човек можеше да намери детективска агенция в „Йелоу пейджиз“. Никога преди не ми беше хрумвало, че е толкова лесно да откриеш нещо такова. Бяха сравнително малко на брой, но все пак повече, отколкото бях очаквал. Направи избора си почти наслуки, като отбеляза онези с по-големите и по-скъпи реклами с надеждата, че това отразяваше професионализма и успеха им. От тях бързо бяха изключени агенциите с мелодраматични имена. Накрая ни остана да избираме между пет, след като Анна изключи една, защото собственикът й изтъкваше „двадесетгодишен“ опит като полицейски следовател.

— Вече знам какво мисли полицията — рече тя. — Щом толкова дълго е бил полицай, няма да е по-различен.

При първото телефонно обаждане на Анна отговори телефонен секретар: тя затвори, без да каже нищо. Вторият телефон се оказа по-обещаващ. Седях в кабинета срещу Анна, докато тя обясняваше накратко какво иска: забелязах, че ръката, която не държеше слушалката, леко трепери. Приключи с „довиждане“ и остави слушалката на вилката.

— Имам среща с мистър Симпсън в четири часа.

— С него ли говори?

— Не, със секретарката. Каза, че той ще отсъства до следобед.

— Ще пробваш ли другите телефони?

Поклати глава.

— Мисля първо да видя какъв ще е този. — Усмихна ми се притеснено. — Да си призная, чувствам се малко странно. Да карам абсолютно непознати хора да търсят Марти.

Веднага се заупреквах.

— Трябваше да ми кажеш! Можех да го направя вместо тебе.

— О, не. Нямах това предвид. Предпочитам да го свърша сама. Но просто ми изглежда… ами. Знаеш.

Кимнах разбиращо.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Както желаеш. Не ми се ще да смяташ, че си длъжен. И така правиш достатъчно, а за днес вече те откъснах веднъж от галерията.

Виждах, че не й допада идеята да отиде сама. Фактът, че желаеше да ида с нея, ме стопли.

— Вече ти казах да не се притесняваш по този въпрос. Другото е много по-важно.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Естествено. Много бих искал да дойда с тебе.

Изведнъж Анна се усмихна.

— Ако Марти знаеше къде ще ходя, би му харесало. Много е запален по старите детективски истории.

— Чел съм едно-две неща на сър Артър Конан Дойл — рекох. — Доста ми харесаха.

— Марти си пада по американската, по-груба школа. Чандлър, Хамет, Джеймс М.‍ Кейн. И други такива.

Като се вземеше предвид всичко, склонността му ми се стори съвсем уместна.

Детективската агенция на Симпсън съвсем не приличаше на литературните си аналози. Офисът на първия етаж във Финчли беше лишен както от разкоша на резиденцията на Холмс, така и от мъжествения аскетизъм на главните квартири на американските частни детективи. Безличната й анонимност би могла да приюти всичко от стъкларска компания до застрахователна агенция. Сложените в рамка сертификати показваха обичайните неясни квалификации. Седящият зад бюрото под тях Симпсън изглеждаше така, сякаш по би му отивало да се занимава с данъци, отколкото с детективска работа.

Здрависа се както с мен, така и с Анна и ни предложи да седнем. Беше оплешивяващ мъж с безобиден вид, някъде към четиридесетте. От него се носеше мирис на афтършейв и мента. Предложи ни чай или кафе и изглеждаше разочарован, когато му отказахме.

— Е, мис… Палмър? — Погледна Анна въпросително. Тя кимна. — Разбирам, че искате да откриете приятеля си?

— Точно така.

— Бихте ли ми казали името му?

— Марти Уестърмен. — Анна кършеше ръце, докато му разказваше за изчезването на Марти. Той си записваше на някаква бланка и я изчака да свърши, преди да й зададе какъвто и да било въпрос. Записа си отговорите й старателно.

— Имате ли снимка?

Анна извади от чантата си малка моментална снимка. Погледнах я ревниво, но беше само на Марти. Симпсън я прикрепи към бележките си с кламер.

— Какви мислите, че са шансовете да го откриете? — попита Анна. Поведението и гласът й издаваха нервност. Симпсън сви устни.