Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Така мисля.

— Искам да кажа, знам, че може внезапно да е получил нервна криза или амнезия, или нещо друго, но е малко вероятно, нали? — Кимнах неопределено. Това не я задоволи. — Какво мислите, че му се е случило?

— Наистина не знам. Не го познавам много добре.

— Е, никой от нас не го познава много добре. Имам предвид, знаех, че Анна ходи с него почти от година, но след като започнаха да се виждат, те живееха доста усамотено. Трябва да призная, че се съмнявах в цялата тази история за Америка от самото начало. Струваше ми се малко прибързано. Искам да кажа, не ме разбирайте превратно, Марти наистина ми харесваше, поне доколкото го познавах, но можеш ли да опознаеш някого за броени месеци? И все пак въпреки всичко, никога не ми е правил впечатление на човек, който би си заминал ей така.

Поклати глава.

— Просто не знаеш какво да мислиш, нали? В един миг съм убедена, че е избягал, в следващия започвам да си мисля, че му се е случило нещо ужасно.

— Полицията, изглежда, не е на същото мнение.

Тя изсумтя.

— Полицията? Та те имат ли мнение изобщо? Освен ако не е нещо прекалено очевидно, не искат и да знаят. Предпочитат да си седят на задниците, вместо да предприемат някаква конструктивна крачка. — Тя млъкна и се усмихна извинително. — Съжалявам. Това ми е нещо като любима тема.

За щастие в този момент Анна се върна с питиетата.

— Обсъдихте ли ме хубавичко? — попита тя. Ужасих се от мисълта за съучастничество с отвратителната й приятелка, но Деби само се засмя.

— Разбира се. Нали за това са приятелите, а, Доналд?

Звънецът ме спаси от необходимостта да отговоря.

— Днес съм много търсена — подхвърли Анна безгрижно. Но забелязах, че подскочи, когато се позвъни, и беше напрегната, когато стана и излезе. Запитах се колко ли време щеше да мине, преди да бъде в състояние да реагира на звънеца или на телефона, без да трепва.

Чух външната врата да се отваря и после откъслечни, тихи гласове. Анна се върна в стаята. Лицето й беше пребледняло. Зад нея се показа някакъв мъж.

— Това е бащата на Марти — каза тя.

Бих разбрал кой е дори Анна да не го беше представила. Същият дребосък като сина си, но без малкото облагородяващи черти, които младостта бе дарила на Марти. Докато ставах, за да му подам ръка, си помислих, че поне бях спестил на Анна ужаса да остарее с някой като него.

Той стисна ръката ми неохотно и почти веднага я пусна. Не каза нито дума, не направи и опит да бъде любезен или да обясни присъствието си.

— Това е… голяма изненада — рече Анна. — Нямах представа, че възнамерявате да пристигнете. — Изглеждаше напълно стресната. Приятелката й Деби седеше до мен, ококорила очи, сякаш това беше някакъв нов и вълнуващ зрелищен спорт.

— Не възнамерявах. Но, изглежда, нямах голям избор. Не и ако искам тази работа да се изясни бързо.

Критичността му беше толкова очевидна, че граничеше с обида, а резкият му, язвителен тон даваше да се разбере, че точно това целеше. Анна се изчерви, сякаш беше готова да избухне. Но единственото, което отвърна, беше:

— Трябваше да ме предупредите. Можех да ви посрещна на летището.

Той отблъсна любезността й.

— Всичко е наред. Предпочитам да се оправям сам. Макар че се надявам всичките ви шофьори на таксита да не са толкова некомпетентни като този, който ме докара дотук. Едва не ми се наложи да търся пътя вместо него. — Хвърли бърз поглед към мен и приятелката на Анна, преди отново да се обърне към нея. — Сега, ако нямаш нищо против, мисля, че имаме много неща, за които да си поговорим.

Бях толкова изумен от липсата му на възпитание, че със закъснение осъзнах — по този начин той ни гонеше. Последва миг на напрегната тишина. После Деби започна да си събира нещата.

— Май така или иначе ще е по-добре да си вървя, Анна — каза тя, като се насочи към вратата. — Ще ти се обадя по-късно. Довиждане, мистър… — Устата й се сви, докато се опитваше да се сети фамилното име на Марти.

— Уестърмен — допълни рязко бащата.

Последвах примера й с нежелание.

— Да, добре ще е и аз да си тръгвам. — Не ми беше приятно да бъда прогонен по такъв начин, но не можех да си намеря извинение да остана. С Уестърмен си кимнахме леко, докато момичето и аз излизахме. Анна ни придружи и за момент спряхме в кухнята.

— Извинявам ви се за това — прошепна тя.

Деби я прегърна и я целуна по бузата.

— Няма нищо, вината не е твоя.

— Нямах представа, че ще пристигне! Защо не ми каза?

— Той е просто един невъзпитан мръсник — успокои я Деби. — Не му позволявай да те разстрои. Виж, ако искаш да остана?