Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Е, това ми спестява по-нататъшни разноски, струва ми се. Вчера получих сметката му. Аматьор или не, не е евтин.

— Тогава предполагам се радвате, че не се налага повече да ползвате услугите му. Макар че не ми се иска да говоря за това дали вашата полиция ще бъде достатъчно ефективна.

Начинът, по който произнесе „вашата полиция“, предполагаше, че общата национална принадлежност означаваше и обща отговорност. Този човек с всяка секунда ми се нравеше все по-малко и по-малко.

— Колко време смятате да останете? — попитах, като се опитвах да сменя темата.

— Трябва да се прибера до десет дни. Налага се да се грижа за бизнеса си, както на Марти му е добре известно. Нямам време за такива истории. Но при дадените обстоятелства изборът като че ли не беше голям.

Значи негодуванието му засягаше дори неговия изчезнал син. Ако същевременно беше загрижен за него, добре го прикриваше. Направих нов опит да бъда любезен.

— Знам, че сте бизнесмен, но за жалост не ми е известно нищо повече от това. В коя област сте?

— Аксесоари за баня.

— На дребно или на едро?

— И двете.

— Е, надявам се, че американската икономика е в по-добро състояние от нашата. В момента ние тук сме в нещо като рецесия.

— Така чувам и аз.

— Добре ли върви бизнесът?

— По-добре е, когато съм там да го ръководя.

Изоставих по-нататъшните опити да го въвлека в разговор и вместо това се опитах поне да създам илюзията за нещо общо помежду ни.

— Да, разбирам какво имате предвид. Аз самият съм бизнесмен. — Усмихнах се пренебрежително. — Е, ако можете да наречете управляването на галерия бизнес. Продавам картини.

— Знам.

Очевидно не възнамеряваше да ми помогне за разговора. А аз нямах какво друго да му предложа освен обиди. Въздържах се и направих един последен опит. Надявах се, че дори той не би пренебрегнал тази тема.

— Мисля, че Анна понася случилото се доста храбро. Сигурно й е много тежко.

— Много тежко е за доста хора. Включително за майката на Марти и за мен.

— Да, предполагам, че е така. Как го приема мисис Уестърмен?

Уестърмен ми хвърли кратък поглед, преди отново да извърне очи към онова, което ги беше приковало, каквото и да беше то.

— Както може да се очаква. Първо и двамата не искахме той да идва тук. Американските университети се оказаха достатъчно добри за брат му и за сестра му и не виждам защо за него не беше така. А сега се наложи да дойда и да го издирвам, защото се е скарал с приятелката си.

За първи път се споменаваха братът и сестрата на Марти. За първи път ставаше ясно и какво мисли бащата за изчезването му.

— Затова ли смятате, че е заминал?

— Не виждам друга причина. Според преподавателите работата му в университета вървяла добре. Нямал е финансови проблеми. В миналото винаги е бил емоционално уравновесен. Защо иначе ще напусне?

Почувствах се длъжен да възразя.

— Е, аз разбира се не знам, но Анна твърди, че изобщо не са се карали.

Устата му леко се изкриви. Би могло да мине и за усмивка.

— Така твърди тя.

Знаех, че спорът би бил против собствените ми интереси, но не можех да отмина това.

— Не смятам, че Анна би излъгала за такова нещо.

Позволи си отново да ми хвърли кратък поглед.

— Значи според вас е чисто съвпадение, че това се случва точно преди да се върне в Америка с английско момиче, което познава само от няколко месеца? Боя се, че ми е трудно да го повярвам.

— Доколкото ги познавам, изглеждаха много щастливи заедно.

— Тогава защо е заминал?

Естествено, нямах отговор за това. Би трябвало да съм доволен, че Уестърмен с такава готовност приемаше очевидното обяснение, но лъхащата от думите му обида спрямо Анна ме вбеси. Никой от двама ни не проговори, докато Анна не влезе и не обяви, че вечерята е готова.

Беше тъжна работа. Анна всячески се мъчеше да поддържа разговора, и заради нея го правех и аз. Уестърмен обаче упорито отказваше да бъде въвлечен в него. Започнах да се чудя защо изобщо беше дошъл. Ядеше механично и припряно, като отговаряше само когато му се зададеше директен въпрос, и дори тогава отвръщаше едносрично, ако това беше възможно. Накрая на Анна не й остана какво повече да каже, а аз не можех да измисля нищо, за да й помогна. Продължихме да се храним в пълна тишина, нарушавана само от стърженето и подрънкването на приборите. Единствено бащата на Марти като че ли не го забелязваше, сякаш неудобното положение беше нещо нормално за него. Ако винаги се държеше толкова невъзпитано, сигурно наистина беше така.