Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Недейте така… — започнах аз, но Анна сякаш изобщо не ме беше чула.

— Какво трябва да означава това? — запита тя.

— Означава, че не се налага да търсим причината по-далеч от тази стая.

— Искате да кажете, че е заминал заради мен?

— Не виждам друго обяснение. А след това представление то ми се струва повече от достатъчно.

Анна се втренчи в него. Когато заговори, гласът й беше станал нисък и гърлен от овладелите я емоции.

— Как смеете! Как смеете ! Какво право имате да идвате тук и да ми говорите по този начин? За какъв, по дяволите, се мислите?

— Аз съм му баща, това е…

— Тогава защо не започнете да се държите като такъв? — кресна тя. — Покажете малко загриженост за разнообразие! Държите се така, сякаш изобщо не ви пука какво му се е случило! Като че ли се интересувате единствено от „неудобството“, което ви е причинил, и от завръщането си във вашата… вашата загубена малка фирма! И имате наглостта да стоите тук и да ми разправяте, че вината за изчезването на Марти е моя? Исусе Христе, че откъде вие бихте могли да го знаете? Първо на първо, вие сте една от причините той да дойде в тази страна. Ако някой е прогонил Марти, то това сте вие, още преди години!

Последва мълчание. Областта около носа на Уестърмен беше побеляла.

— Мисля, че ще изчакам таксито отвън.

Анна трепереше. Червенината й беше изчезнала и лицето й беше бледо.

— Съжалявам. Не биваше да го казвам.

— Ще бъдете ли така любезна да донесете палтото ми?

Без да промълви дума повече, Анна отиде да го вземе. С Уестърмен стояхме, без да се поглеждаме. Анна се върна и му го подаде.

— Благодаря. Няма нужда да ме изпращате.

Помислих си, че Анна щеше все пак да добави нещо, но тя не проговори. Уестърмен мина през кухнята, после чухме външната врата да се отваря и затваря.

— По дяволите! — изстена Анна. Изглеждаше така, сякаш щеше да избухне в сълзи. — Извини ме. — Почти изтича от дневната. Чух я да се заключва в банята.

Сипах си бренди и останах да чакам.

Мина доста време, преди да се върне. Лицето й беше почистено от грима. Очите й бяха зачервени. Седна и ми се усмихна немощно.

— Е, не беше голям успех, нали?

Отидох да й налея питие.

— Едва ли вината беше твоя. Този мъж е от най-отвратителните хора, които някога съм срещал.

Тя прехапа тъжно устни.

— И все пак не биваше да му казвам това за Марти.

— Не виждам защо съжаляваш. Този човек изобщо не се съобразяваше с чувствата ти.

— Знам, но… е, просто ми се ще да не го бях правила. Отношенията им с Марти са достатъчно лоши без и аз да усложнявам нещата.

— И все пак мисля, че си го търсеше. Той беше несправедлив. Ти само се защити.

Тя не отговори. Облегна глава назад в стола. Изглеждаше изморена.

— Най-добре ще е утре да се обадя в университета. Не искам да изхвърлят нищо.

— Сигурен съм, че няма да го направят. Поне не и защото той така им е казал. Смея да твърдя, че онзи, с когото е разговарял, сам би могъл да прецени що за човек е.

— Надявам се. И все пак мисля да им се обадя. — По лицето й пробяга спазъм. — Как е могъл да направи такова нещо?

— Може би така наказва Марти за „притесненията“.

— Притеснения! — възкликна тя. — Господи, надявам се наистина да е само това. — Изведнъж млъкна. — Е, май ще е най-добре да поразтребя. Благодаря ти, че дойде, Доналд. Съжалявам за отвратителната вечер.

— Поне яденето беше хубаво.

Тя се усмихна любезно, но не отговори на комплимента. Очевидно искаше да остане сама. От възпитание предложих да й помогна в миенето на съдовете, но не се учудих, когато отказа. Сбогувах се и си тръгнах.

Независимо от мнението на Анна по въпроса според мен вечерта в никакъв случай не беше толкова лоша. Колкото и да презирах Уестърмен, все пак бях достатъчно голям реалист, за да осъзная, че предубежденията му бяха най-доброто нещо, което можеше да се случи. Особено ако ги предадеше и на полицията. Щеше да си замине след десет дни. При положение че през това време не се появеше нещо неблагоприятно, не виждах как разследването щеше да продължи много дълго след това. Позволих си отново да изпитам предпазлив оптимизъм.

Именно затова се почувствах толкова смутен, когато полицията откри първата следа.

Бяха минали само два дни от вечерята с бащата на Марти, когато двама полицаи дойдоха в галерията. Единият беше униформен, другият — цивилен. Анна и аз веднага прекратихме заниманията си.

— Мис Палмър? — попита цивилният. Той беше по-висок от другия, набит, с вид на военен и с гъсти мустаци, в малко по-светъл оттенък от косата му.