Саймон Бекетт - Опасни пътища

То леко се беше разсеяло, когато седнах да закуся, но все пак не беше напълно изчезнало. Отдадох го на това, че имах да мисля за много неща, и се опитах да го пренебрегна. Имах достатъчно много проблеми в реалността, за да си позволя да се тревожа заради един сън. Изхвърлих го от ума си и тръгнах към галерията и към много по-важните си грижи. И по-точно към очакваното обаждане на Анна по някое време тази сутрин. Първият аукцион беше в десет часа.

Тя позвъни малко след единадесет.

— Доналд, получих я!

Вълнението й се долавяше въпреки лошата връзка.

— Получила си я? — За миг не разбрах какво имаше предвид.

— Картината на Хопър 5 5 Едуард Хопър (1882-1967) — американски художник. — Бел.пр.‍ ! Току-що излязох и бързам да ти се обадя! Божичко, страхотно е! А я купих и за петстотин лири по-малко, отколкото каза, че би дал!

Отговорих толкова ентусиазирано, колкото можех.

— Това е фантастично. Как успя, за Бога?

— Просто продължих да наддавам. Мислех си, че един човек ще продължи заедно с мене. И до самия край той го правеше, после изведнъж се отказа! О, не мога да повярвам!

Нито пък аз. Бях избрал по една картина от всеки аукцион и бях упълномощил Анна да спре далеч под сумата, за която смятах, че ще бъдат продадени. Очевидно не си бях направил добре сметката. Сега бях с няколко хиляди лири по-беден и бях горд собственик на картина, която не желаех.

— Справила си се прекрасно! — рекох.

Тя се засмя.

— Е, единствената ми работа беше да вдигам ръка, както ти ми каза.

— Но си надхитрила съперника и си я взела за много по-малко от предвидената сума. Това не е за пренебрегване. Гордея се с тебе.

— Благодаря. Господи, още не мога да дойда на себе си. Предполагам, че съм напомпана с адреналин.

— В такъв случай ти препоръчвам да си купиш бутилка шампанско, за да си успокоиш нервите. Включи го в разходите.

— Не мога да изпия цяла бутилка сама!

— Глупости. А ако наистина не можеш, запази си останалото за след втория аукцион. — На който искрено се надявах да има по-малък успех.

— Трябва да призная, че се изкушавам да го направя. О, нямам търпение да съобщя на Марти!

Усетих силна горчивина. Отново Марти. Винаги Марти.

— Сега ли ще му се обадиш? — попитах.

— Не, не сега. Той е в университета и не искам да му преча. Ще трябва да почакам до довечера.

— Не се съмнявам, че ще разтапя с поглед телефона.

Анна отново се засмя.

— Дано да е така. Умирам от желание да му съобщя. О, сега ще ме прекъснат — възкликна внезапно тя.

— Ще се чуем вдругиден. Още веднъж — добре свършена работа.

— Окей, ще се обадя след… — Линията заглъхна. Задържах слушалката до ухото си още миг, като не желаех да прекъсна връзката между себе си и Анна, после неохотно я оставих върху вилката. Въпреки новината за нежеланата ми придобивка ми беше приятно да я чуя. Ако така се чувствах, след като я нямаше само за няколко дни, не смеех да си представя какво щях да изпитвам, когато заминеше за Америка.

Обзе ме безпокойство. В миналото никога не ми беше липсвало какво да правя. Но сега, когато имаше два дни до завръщането на Анна и предстоеше цяло денонощие, докато разберях дали Зепо щеше да успее с Марти, часовете се нижеха безкрайно бавно.

Скуката ме накара да изям за обяд неща, които не ми се препоръчваха, след което стомахът ужасно почна да ме мъчи. Киселините изгаряха гърдите ми и до вечерта страховете от язвена криза бяха отстъпили пред нещо много по-зловещо. Замислих се дали да не повикам лекар, почти убеден, че бях получил инфаркт. За известно време оставих тази мисъл да ме занимава, като се потапях във фантазии за болници и за смъртния одър, а размишленията ми ставаха все по-ужасяващи, отдалечавайки се от предмета, който ги беше предизвикал. Това или пък лекарствата срещу киселини накрая направиха чудото: почти с изненада осъзнах, че болката се беше уталожила.

Почувствах се дори още по-добре, когато си дадох сметка, че сантименталното ми самосъжаление бе убило значителна част от вечерта. Изведнъж сутринта не ми се стори толкова невероятно далечна. Сега вече почти весело запалих лампите, приготвих си бърза вечеря и се замислих как да прекарам остатъка от вечерта. Утехата на телевизията никога не ме беше привличала. Упорствах да не си купувам апарат, като предпочитах четенето или слушането на музика. Или дори оттеглянето в още по-личен свят. Точно последното избрах.

Частната ми галерия се намира в стая без прозорци на първия етаж. Вътре са творбите, съставляващи тайната ми колекция, чието начало беше сложено със закупуването на онази първа кутия за енфие. Отключих и запалих лампите. Беше тихо като в катедрала, отморяващо. Тревогите на деня изчезнаха веднага, щом затворих вратата. Спрях за миг, за да се насладя на усещането.