Саймон Бекетт - Опасни пътища

Зает с мисли за Анна, не бях влизал тук от седмици. Сега сякаш се бях завърнал у дома. Познавах всяка картина, всяка линия до съвършенство, но от това привлекателността им не беше намаляла. Всяка беше еротична по свой собствен начин, някои много силно, други — по-притъпено. Имаше пасторална сцена от осемнадесети век, типична за този вид изкуство във всяко едно отношение, като се изключеше голата гръд на пастирката и ръката на пастиря под фустата й. До нея се виждаше гравюра на Леда, прегърнала лебеда, заровила лице в перата му, докато той пък извиваше шия към гърба й. По-нататък бяха изобразени две голи момичета, легнали в леглото, чувствени и премалели след изживяната страст.

Потопих се в магията, понякога се задържах пред определена творба, друг път само спирах за малко, преди да премина към следващата. Една обаче ме привличаше отново и отново, така че след известно време преместих стол пред нея и седнах да я разгледам по-удобно. На платното беше изобразена двойка, която се любеше пред камината, а иззад един параван някакъв мъж ги наблюдаваше незабелязан. Постепенно забравих за другите картини.

Лицето на наблюдаващия беше прехласнато, както се беше свил зад паравана само на тридесетина сантиметра от мястото, където лежеше двойката. Те, изглежда, не забелязваха присъствието му. Мъжът беше отметнал глава назад в страстта си, а момичето беше затворило очи в екстаз. Едната й ръка беше обвита около врата на любовника, а другата беше протегната очевидно в копнеж. А може би не? Дланта беше обърната нагоре, сочеше към паравана, и спокойно би могла да означава покана. Именно тази двузначност ме очароваше.

Тази протегната ръка променяше цялата картина, приобщаваше наблюдаващия към любовниците и го превръщаше от обикновен воайор в активен участник.

Гледах сцената като хипнотизиран. Момичето се превърна в Анна, мъжът — в Зепо. Фантазията доби очертания, започна да се движи. Аз се свих зад паравана невидим. Приближих се досами протегнатата ръка на Анна. На едно ниво с тях погледнах право в лицето на Анна, когато тя обърна глава. Очите и се отвориха и ми се усмихна…

Дойдох на себе си потресен. Все още бях в стола с лице към сега безжизнената двуизмерна картина. Вратът ме болеше. Разтрих го внимателно с все още размътени от мечтанието мисли. Смътно съзнавах, че нещо ме беше пробудило, и тогава отново чух шума. Глухо, далечно, тихо дрънчене, последвано от притъпено, но силно тропане. Последните остатъци от унеса изчезнаха и аз станах.

Някой наистина тропаше на вратата.

Погледнах часовника си и забързах надолу. Беше два часът. Без да се съобразява с напредналото време, тропотът се усили, докато се приближавах към външната врата. Отключих, без да се замислям. Предполагам, че вече знаех кого щях да видя.

Веднага, щом отворих, Зепо се шмугна вътре. Беше подгизнал до кости.

— Имаш ли представа колко е часът? — възмутих се, като хлопнах вратата пред пелената от дъжд. Косата му беше залепнала за скалпа и по лицето му се стичаха струйки. Около него вече се образуваше локва. — Виж какво правиш на килима! — Осъзнах колко глупави бяха думите ми още докато ги произнасях.

Зепо дишаше тежко с изкривени устни.

— Майната му на килима!

Странно, но не бях изненадан да го видя. Нито пък бързах да чуя защо беше дошъл.

— Събуй си обувките и си сипи едно питие в дневната — рекох. — Ще ти донеса кърпа.

Когато се върнах от кухнята, пътеката кални стъпки ми даде да разбера, че Зепо беше последвал поне една от инструкциите ми. Стоеше в средата на дневната с чаша в ръка, очевидно предизвиквайки възмущението ми. Въздържах се и му подадох кърпата.

— Е? Предполагам, че не си дошъл просто на гости?

Зепо ме погледна гневно.

— Той е нормален, мамка му.

Сипах си питие.

— За какво говориш?

— Ами опитай се да познаеш, по дяволите! Къде бях тази вечер?

— Имаш предвид Марти?

— Много бързо се сети, нали? Точно така, Марти. Тази вечер се видяхме както ти искаше, и можеш ли да познаеш? Не е педал. Нормален е. Хетеро. И можеш ли да предположиш какво стана, когато му се пуснах?

Бях удивително спокоен. Дори езикът му не успя да ме раздразни.

— Вероятно всичко това е предисловие, за да ми кажеш, че нищо не е излязло.

Лицето му се изкриви.

— Разбира се, че нищо не излезе, мамка му! Знаех си, че няма да излезе! Изобщо не трябваше да те слушам!

— Доколкото си спомням, първо на първо, ти беше този, който твърдеше, че е обратен, така че не можеш да ме обвиняваш. Отказвам да бъда изкупителната жертва на провала ти.