Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Ако продължаваш да бъдеш толкова добър към мен, изобщо няма да мога да замина.

— Но бих могъл и да те принудя — отвърнах, като се изчервих.

Нямаше повече пречки. Сутринта на заминаването на Анна я закарах до летището. Марти също дойде. Седяха заедно на задната седалка и когато паркирах до входа, видях, че си държаха ръцете. И двамата изглеждаха малко потиснати, докато чакахме Анна — да мине през паспортния контрол, а когато се сбогуваха в залата за заминаващи, никой, който би ги погледнал отстрани, не би повярвал, че се разделяха само за три дни.

Останах дискретно встрани. Последната импулсивна прегръдка на Анна наруши равновесието на Марти. Очилата му се килнаха настрани и той ги оправи разсеяно, докато я гледаше да изчезва през стъклените врати. Остана вторачен след нея още миг и после се обърна към мен.

Тръгнахме мълчаливо към колата.

— Анна ще ти се обади ли по-късно? — попитах, за да прогоня мълчанието.

— Каза, че ще ми се обади довечера.

— Значи няма да излизаш?

— Не, имам много работа.

— Да, Анна спомена, че си зает. Жалко, че не можа да отидеш с нея. Надявам се, нямаш нищо против, че я помолих да замине?

— Не, съвсем не. Опитът ще й бъде от полза. А всичко това ще е от значение, когато започне да си търси работа в Ню Йорк. Между другото имаш ли вече някакъв отговор по този въпрос?

— Отговор ли?

— Нали щеше да се свържеш с твои познати да провериш дали не могат да й помогнат? Имаш ли някаква вест?

Не само че нямах, но бях и забравил за предложението си да опитам. Възмутих се от това, че се смяташе в правото си да пита.

— Не, още не. Обаче сигурно вече са получили писмата ми. Ще изчакам още седмица и ако дотогава нямам отговор, ще опитам по телефона. — Промених темата. — Сигурно сега, останал сам, ще се чувстваш особено в апартамента.

Кимна.

— Предполагам.

Направих опит да се пошегувам.

— Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?

По устните му пробягна лека усмивка.

— Естествено. Анна ще ми се обажда всеки ден, така че ако имам някакви затруднения, винаги мога да почна да викам за помощ.

Това беше интересна информация.

— Уговорихте ли се за определен час? В случай че ми се наложи да се свържа с нея — добавих.

— Ще се обажда между шест и седем. По това време обикновено вече съм се прибрал.

Оставих Марти до университета и подкарах към галерията. Без Анна тя изглеждаше пуста и лишена от живот. Отърсих се от това усещане и телефонирах на Зепо.

— Тя замина.

— Добре. Някакви проблеми?

— Не. Разбрах още, че довечера Марти ще си бъде вкъщи.

— Тази вечер не става.

Зачудих се дали Зепо не се опитваше да си намери извинение.

— Защо? — Сигурно подозрителността беше проличала по гласа ми, защото той се засмя.

— Хайде, хайде, Доналд, не се ядосвай. Днес не е добре, защото това ще е първата вечер, когато няма да я има, и той сигурно ще обикаля из апартамента, ще плаче, ще души парфюма й и ще се навива, че му липсва. Утре ще е по-добре.

— Но няма ли така да загубим една вечер?

— Това ли е човекът, който ми четеше лекции да не прибързвам?

Отстъпих.

— Добре. Предполагам, че знаеш какво правиш. Но каквото и да е то, отложи го за след седем часа. — Разказах му за онова, което бях научил от Марти: Анна щяла да му се обажда по това време. — Не искам тя да знае, че ще се виждате.

— Колко си великодушен. И като стана дума, имаш ли още някакви нареждания? Може би ще искаш да ми кажеш точно какво да направя с Марти?

— Ще оставя тази страна на въпроса на теб.

Чух го да се смее сухо.

— Роден си за лидер, Доналд.

Тази нощ сънят се появи отново. Обстановката беше същата като преди. Лежах на дивана и сънено гледах как майка ми реши косата си на светлината на огъня. Седеше с гръб към мен. Този път забелязах, че беше облечена с белия си копринен халат, който често носеше, когато бях дете. Стаята беше тиха, като се изключеха пращенето на огъня в камината и шумоленето на гребена й. Изпълваше ме чувството на топлина и уют, докато гледах хипнотизиран златистите отблясъци в косата на майка ми. После се появи друг, натрапчив и дразнещ, макар и далечен звук, когато в съня звънецът зазвъня.

Събудих се стреснат. Будилникът дрънчеше до главата ми. Протегнах се и го изключих, после се отпуснах назад, за да се съвзема. Чувствах се дезориентиран и объркан. Сънят все още беше много жив в съзнанието ми. Можех да си спомня всеки детайл, но сега искрицата задоволство, което беше предизвиквал допреди малко, бе изчезнала. На нейно място усещах само смътно чувство на безпокойство.