Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Чувствата ни са взаимни, мога да те уверя.

— Дрън-дрън! Ти не си способен да чувстваш каквото и да било! — Гласът му беше изпълнен с презрение. — Ти си шибан евнух, Доналд! Трябваше да продължиш да си колекционираш всички онези хубавички стерилни картинки. Те са много по-безопасни от действителността. Не правят неща, които не искаш. И освен това можеш да се залъгваш, че са изкуство, нали? — Изсмя ми се. — Можеш да заблудиш себе си, Доналд, но не и мен. Ти си само един нещастен, мръсен старец, който се възбужда, като гледа картини, в които други хора правят онова, което той самият не може. Само че си твърде страхлив, за да го признаеш.

Думите му вече не ме засягаха.

— Не си спомням да съм ти искал мнението — отвърнах спокойно.

— Не си спомням да ме е интересувало.

Погледите ни се срещнаха.

— Ако си свършил, няма да те задържам. Скицата на Кокто е ей там.

Той отиде до масата и я вдигна.

— Получавам и рамката, нали? Късметлия съм аз.

— Не е точно така. Тя е грозна и безвкусна. Като скицата. Мисля, че идеално ще ти пасне.

Той се усмихна, отново спокоен.

— Хайде, хайде, Доналд. Ала-бала. Мога ли поне да получа някакъв плик? Забравил си да я опаковаш като подарък.

— Уговорката ни беше за картината. Нищо повече.

— Наистина си жалко дърто копеле, нали? — Сложи я под мишница и излезе в коридора. Последвах го.

— Преди да си тръгнеш, бих искал да си получа чека обратно. Ще ми спести необходимостта да го анулирам.

Бръкна в джоба си.

— Изхвърча ми от ума. — Смачка чека и го хвърли на пода. Отворих вратата — не от любезност, а заради удоволствието да я затворя след него.

— Ще се виждаш ли с Анна, след като се върнеш? — попитах.

Той се намръщи престорено.

— С кого?

— В такъв случай няма защо да те моля да не идваш повече в галерията.

— Не мога да се сетя за нищо, което по-малко да ми се нрави. Освен теб. — Зепо слезе по стълбите. — Щастливо живуркане, Доналд.

Затворих вратата.

Не отидох в галерията до средата на седмицата. Обадих се на Анна с извинението, че съм болен. Беше някак странно да говоря с нея. Гласът й звучеше както винаги, непроменен. Чувствах се така, сякаш някога я бях познавал добре, но бях загубил връзка с нея.

В сряда ми стана ясно, че не можех повече да отклонявам настояванията й да ме посети и отидох в галерията. Предпочитах да се видим на работа, отколкото в дома ми. Беше много загрижена. Прекалено дори. Костваше ми усилия да не бъда груб.

— Какво стана с колекцията на приятеля ти? — попита тя. — Онзи, когото ограбиха — добави в отговор на недоумението ми. Отне ми известно време да осъзная за какво говореше.

— О, не беше толкова лошо, колкото той смяташе — отвърнах неопределено.

— Полицията откри ли нещо вече?

— Не, още не.

При първата възможност се затворих в кабинета си. Анна, изглежда, долови настроението ми и ме остави сам. Но не можех да остана вечно там. След известно време слязох долу и с престорена усмивка я уверих, че съм добре. Тя отново се зае с работата си и аз я поглеждах крадешком, докато се навеждаше над бюрото. Беше с тънка тениска, която почти не скриваше гърдите й. Те висяха свободно под нея и се клатушкаха тежко, когато се местеше. Бедрата й се бяха разплескали на стола — месести и грозни. Беше обута с шорти и виждах как платът се впиваше в слабините й. Помислих си за мръсната ивица, скрита под тях, и отместих поглед.

Когато стана и прекоси стаята, гледах как плътта й се движи. Крака, ръце, гърди. В нея имаше нещо тежко и тромаво и се зачудих как не го бях видял преди. Изведнъж сякаш зърнах майка й, която се криеше зад младежката фасада, и прозрях отпуснатата плът на жената, в която щеше да се превърне. Тя се обърна, забеляза, че я гледам и ми се усмихна. Устните й се разтеглиха и аз си спомних как лигавеха Зепо. Хрумна ми, че бяха прекалено големи за лицето й. Устата беше прекалено широка, почти гумена.

Тревогата, с която бях очаквал да я видя отново, изчезна. Учудих се защо толкова се бях вълнувал. Тя беше най-обикновено момиче. Само настоятелността, с която проявяваше дружелюбността си, ми пречеше да се оттегля отново в предишната си, сега привлекателна за мен черупка. Беше неприятно, но скоро свикнах да отвръщам механично, без каквото и да било да ме засяга. Дори честото споменаване на Зепо ме оставяше равнодушен. Също като нея и той принадлежеше на миналото. А то беше нещо, върху което предпочитах да не мисля.

— Получи ли картичка от него? — попита тя един ден.