Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

Приближи мишката до лицето си и започна бавно да я стиска. Ноктите му потъваха в копринената козина. Цвърченето стана по-пронизително. Тогава отново видя пред очите си страницата от вестника, тлъстите букви, снимката си, впримчена сред колонките журналистически брътвежи.

Стана, отиде до стълбището на къщата и с все сила запрати мишката далеч в нощта.

… В устата ти имаше вкус на гниеща пръст, усещаше лепкавата кал под теб, хладния и мек допир до гърдите — ризата ти бе разкъсана, — долавяше миризмата на мъх, на изгнило дърво. И менгемето на ръцете му около врата ти, върху лицето ти — свитите му пръсти, които те обездвижваха, върху гърба ти — натиска на коляното, поело цялата му тежест, като че ли искаше да те забие в земята и да изчезнеш завинаги.

Той дишаше тежко, поемаше си дълбоко дъх. Ти вече не помръдваше; да чакаш, просто да чакаш. Камата беше до теб, в тревата, някъде вдясно. Със сигурност до няколко секунди щеше да отпусне хватката си. Тогава с една извивка в кръста можеше да го събориш, да го отхвърлиш, да сграбчиш камата и да го убиеш, да го убиеш, да разпориш корема на този мръсник!

Кой беше той? Някой луд? Садист, който ловуваше в гората? Вече няколко безкрайни секунди лежахте проснати и двамата, болезнено сплетени в калта, дебнещи дишането си в нощта. Дали искаше да те убие? Или най-напред да те изнасили?

Гората бе напълно замлъкнала, замряла, като изпразнена от всякакъв живот. Той също мълчеше, вече дишаше по-спокойно. Ти очакваше нещо да стане. Да плъзне ръка към долната част на корема ти? Нещо такова… Постепенно бе успял да овладееш страха си, бе готов да се бориш, да забиеш пръсти в очите му, да се добереш до шията му, да я захапеш. Но нищо не се случваше. Лежеше под него и чакаше.

Тогава той се разсмя. Лек, радостен, искрен, детински смях. Смях на хлапе, което току-що е получило коледен подарък. Смехът заглъхна. Чу улегналия му, безпристрастен глас:

— Не се страхувай, малкият, не мърдай. Не искам да те нараня…

Дясната му ръка отпусна врата ти, за да запали фенерчето. Ножът беше там, забит в тревата, едва на двайсет сантиметра. Но той затисна още по-силно китката ти с крак и захвърли камата надалече. Последният ти шанс…

Остави фенерчето на земята и сграбчвайки те за косата, извърна лицето ти към жълтия лъч. Заслепи те. Отново проговори:

— Да… наистина си ти!

Коляното му все по-силно притискаше гърба ти. Извика, но той покри лицето ти със силно миришещ парцал. Мъчеше се да не загубиш съзнание, но когато той отслаби хватката си, ти вече бе отпуснат. Понасяше те някакъв мощен, кипящ черен поток.

Отне ти доста време да излезеш от вцепенението. Спомените ти бяха объркани. Дали не сънуваше някакъв кошмар, някакъв чудовищен сън в леглото си?

Не, всичко бе потънало в пълен мрак, като в нощта от съня, но вече бе изцяло буден. Дълго крещя. Опита се да помръднеш, да се изправиш.

Само че вериги стягаха китките и глезените ти, оставяйки им съвсем малка свобода на действие. Опипа в тъмнината земята, на която лежеше. Твърд под, покрит с нещо като брезент. Стената зад теб бе облицована. Веригите бяха здраво захванати за нея. Напъна ги, подпирайки крак в стената, но те можеха да издържат на много по-голяма сила.

Чак тогава осъзна голотата си. Бе гол, напълно гол, прикован за стената с вериги. Трескаво опипа тялото си, търсейки рани, чиято болка бе пропуснал. Но нежната ти кожа бе гладка, безболезнена.

В тъмната стая не бе студено. Беше гол, но не ти бе студено. Вика, крещя, рева… После плака, блъскайки с китки стената, изпъвайки веригите, виейки в безсилен гняв.

Имаше чувството, че крещиш от часове. Седна на земята върху брезента. Помисли си, че са те дрогирали, че всичко е халюцинация, бълнуване… Или пък тази нощ си умрял на пътя, с мотора, в момента не можеш да си спомниш за смъртта, но може би споменът ще се върне? Да, това навярно бе смъртта, прикован си в мрака и вече нищичко не знаеш…

Но не, ти беше жив. Отново изпищя. Садистът те бе хванал в гората; обаче не те бе наранил, ни най-малко.

Полудял съм… Помисли си и това. Гласът ти бе слаб, прегракнал, дрезгав, гърлото ти бе пресъхнало, вече не можеше да викаш.

Тогава ожадня.

Спа. Когато се събуди, жаждата все още бе тук, спотайваше се в мрака и те очакваше. Тя търпеливо бе бдяла над съня ти. Стискаше те за гърлото с упорита наслада. Стипчив, гъст прах, чиито частици поскърцваха под зъбите ти, пълнеше устата ти; не просто обикновено желание да пиеш вода, а нещо съвсем различно, което досега не бе изпитвал и чието название, звучно и ясно, плющеше като бич: жажда.