Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

— Не искаш ли? Ще се скриеш и ще можеш да видиш всичко, ще направя така, че да сме близо до тебе. Виж го, лигите му текат от мерак…

Издуха дима от цигарата си право в лицето й, но тя не млъкваше.

— Не искаш ли? Наистина? Така, набързо, ще си дигна роклята, преди много ти харесваше, нали?

„Преди“ Ришар наистина водеше Ева в горите — Венсенската или Булонската — и я принуждаваше да се отдава на среднощните минувачи, наблюдавайки падението й, скрит в храстите. После, страхувайки се от полицейска хайка, която би имала катастрофални последици, бе наел гарсониерата на улица „Годо дьо Мороа“. Оттогава караше Ева да проституира редовно, два-три пъти месечно. Така успяваше да уталожи омразата си.

— Днес сте решили да бъдете непоносима… Почти ви съжалявам!

— Не ти вярвам!

„Предизвиква ме — мислеше си, — иска да повярвам, че се чувства удобно в тинята, в която съм я натикал, иска да повярвам, че й доставя удоволствие да се унижава…“

Тя продължаваше игричката, позволи си дори многозначително да намигне на сервитьора, който пламна до ушите.

— Хайде, тръгваме! Стига вече. Ако толкова държите да ми „доставите удоволствие“, утре вечер ще уредим срещи или може би ще поискам малко да повисите на тротоара…

Ева се усмихна и го улови за ръка, за да не загуби хладнокръвие; той знаеше колко мъчителни бяха за нея всички тия платени прегръдки и колко страдаше всеки път, когато я принуждаваше да се продава: понякога той виждаше иззад огледалото в гарсониерата как очите й се изпълват със сълзи, как лицето й се изкривява от сдържана болка. И тогава ликуваше при вида на страданието й, което бе единственото му утешение…

Прибраха се във вилата във Везине. Тя изтича в градината, бързо се разсъблече и скочи в басейна с радостен вик. Лудуваше във водата, гмуркаше се за кратко, сдържайки дъха си.

Когато излезе от басейна, той я уви в голяма хавлиена кърпа и енергично я разтри. Остави се на ръцете му, загледана в звездите. После я отведе до апартамента й, където, както всяка вечер, тя се излегна на постелката. Той приготви лулата, топчетата опиум и й подаде дрогата.

— Ришар — прошепна тя, — ти наистина си най-големият мръсник, когото съм виждала…

Погрижи се да поеме пълната си ежедневна доза. Не бе нужно да я принуждава, тя отдавна вече бе пристрастена…

След жаждата дойде гладът. Към пресъхването на гърлото, раздиращите камъчета, които дращеха лигавицата на устата ти, се добавиха дълбоки, разнородни болки в корема; сякаш ръце усукваха стомаха ти, предизвиквайки киселини и спазми…

Дни наред — о, да, със сигурност е минало толкова време, за да изпитваш такива болки, — дни наред вече гниеше в това килерче. Килерче? Не… сега ти се струваше, че стаята, в която те държеше, е твърде просторна, но без да можеш да го твърдиш със сигурност. Отразяваното ехо от виковете ти, привикналите към тъмнината очи почти ти позволяваха да „виждаш“ стените на твоя затвор.

Постоянно бълнуваше в продължение на безкрайни часове. Вече не ставаше, отпуснат на одъра си. От време на време изпадаше в ярост от веригите, захапваше метала, ръмжейки рязко като диво животно.

Веднъж бе гледал някакъв документален филм за лова, мъчителни кадри на уловена в капан лисица, която си бе гризала лапата, откъсвайки цели парчета плът, докато накрая се бе освободила от капана. Тогава осакатеното животно бе успяло да избяга.

Ти не можеше да прехапеш китките или глезените си, но те бяха окървавени заради постоянното търкане на кожата в метала. Бяха пламнали и подути. Ако можеше все още да мислиш, щеше да се боиш от гангрена, от инфекция, от гниенето, което щеше да те обземе, тръгвайки от крайниците.

Но ти мечтаеше единствено за вода — поток, дъжд, каквото и да било, само да става за пиене. Вече много трудно пикаеше; при всяко уриниране болките в бъбреците ставаха все по-силни. Продължително парене се плъзгаше в пениса ти и от него се процеждаха няколко горещи капки. Тънеше в изпражненията си, засъхнали на коричка по кожата ти.

Странно, но сънят ти бе спокоен. Спеше тежко, смазан от умора, но събуждането бе жестоко, изпълнено с халюцинации. Чудовищни създания те дебнеха в мрака, готови да се нахвърлят и да те захапят. Струваше ти се, че долавяш дращене на нокти по цимента, стаени в тъмнината плъхове, дебнещи с жълтите си очи.

Зовеше Алекс, но викът отекваше като стържене в гърлото ти. Ако беше тук, щеше да изтръгне веригите, щеше да знае какво да направи. Алекс щеше да измисли някакъв изход, някаква селска хитрост. Алекс! Сигурно те търсеше след изчезването ти. Откога? ОТКОГА?