Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

И Той дойде. Един ден или нощ — невъзможно ти бе да определиш. Вратата, там, точно пред теб, се отвори. Сияен правоъгълник, който първоначално те заслепи.

Вратата се затвори, но Той бе влязъл. Присъствието му изпълваше пространството на килията.

Ти почти не дишаше, дебнейки и най-малкия шум, клекнал до стената, обезумял като хлебарка, изненадана на светло. Беше просто едно насекомо, пленник на сит паяк, който те пазеше за някое бъдещо хранене. Беше те заловил, за да ти се наслади на спокойствие, когато му се приискаше да вкуси кръвта ти. Представяше си косматите му крачка, големите му, изпъкнали, безпощадни очи, мекия му, потрепващ, пихтиест, натъпкан с месо корем и отровните му зъби, тъмната уста, която щеше да изсмуче живота ти.

Внезапно някакъв силен прожектор те заслепи. Беше тук, единствено действащо лице в наближаващата твоя собствена смърт, готов да изиграеш последното действие. Смътно долавяше някакъв силует, седнал в кресло на три-четири метра пред теб. Но насрещната светлина от прожектора ти пречеше да различиш чертите на чудовището. Бе кръстосал крака, сключил ръце под брадичката си и те наблюдаваше, без да помръдва.

Ти направи нечовешко усилие да се надигнеш на колене и сключил молитвено длани, поиска вода. Думите излизаха неясно от устата ти. Умоляваше го с протегнати към него ръце.

Той не помръдна. Ти измънка със заекване името си: Венсан Моро, грешка, господине, има грешка, аз съм Венсан Моро. И загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, той бе изчезнал. Тогава разбра какво означава отчаяние. Прожекторът продължаваше да свети. Видя тялото си, набъбналите от гной циреи по кожата, ивиците мръсотия, раните от веригите, полепналите по бедрата засъхнали кори лайна, прекомерно дългите нокти.

Жестоката бяла светлина те караше да плачеш. Мина още много време, преди да се върне. Отново седна в креслото срещу теб. Остави в краката си някакъв предмет, който ти веднага разпозна. Стомна… С вода? Ти стоеше на колене, на четири крака, със сведена глава. Той се приближи. Изсипа отведнъж водата от стомната върху главата ти. Ти излочи локвата от земята. Приглади косата си с треперещи ръце, за да изцедиш водата и я облиза от дланите си.

Той отиде да напълни още един път стомната и ти жадно я изпи наведнъж. Тогава жестока болка раздра корема ти; изпусна под себе си дълга струя воднисти изпражнения. Той те гледаше. Не се извърна към стената, за да избегнеш погледа му. Клекна в краката му, облекчи се, щастлив, че си пил. Ти вече бе нищо — просто едно прежадняло, прегладняло и наранено животно. Животно, което бе носило името Венсан Моро.

Той се разсмя с онзи детински смях, който ти вече бе чул в гората.

Идваше често да ти дава да пиеш. Изглеждаше ти огромен, осветен в гръб от прожектора, а грамадната му и заплашителна сянка изпълваше помещението. Но ти вече не се страхуваше, защото той ти даваше да пиеш; това е знак, мислеше си, че възнамерява да те остави жив.

По-късно донесе тенекиена купа, пълна с червеникава каша, в която плуваха топчета месо. Бръкна с ръка в купата и те хвана за косите, за да извие главата ти назад. Ти яде от ръката му, облиза омазнените му от соса пръсти. Беше вкусно. Остави те да довършиш яденето, по корем, с потопено в паницата лице. Не остави и капка от буламача, който господарят ти бе дал.

Всеки ден кашата бе една и съща. Влизаше в килията ти, даваше ти паницата и стомната и те гледаше как плюскаш. После си тръгваше, все така смеейки се.

Постепенно ти си възвръщаше силите. Запазваше малко вода, за да се миеш, и ходеше по нужда на едно и също място, вдясно от брезента.

Надеждата подмолно се бе завърнала: господарят държеше на теб…

Алекс подскочи рязко. Шум от двигател бе нарушил тишината в пустошта. Погледна часовника си: седем часът сутринта. Прозина се с лепнеща уста и натежал от алкохола език: бира и джин, погълнати през нощта, за да може да заспи.

Взе бинокъла и го насочи към пътя. Семейството холандски туристи се бе натъпкало в един ленд ровър, децата носеха лопатки и риболовни сакчета… Предстоеше излет на морето. Младата майка бе по бикини и тежките й гърди изпъваха тънкия плат на банския. Алекс получи сутрешна ерекция… От колко време не бе спал с жена? Най-малко от шест седмици. Да, последната беше фермерско момиче. Преди доста време.

Казваше се Ани, приятелка от детството. Виждаше я отново, с рижите коси и плитките в двора на училището. В един друг, почти забравен живот — този на Алекс глупака, на Алекс селяндура. Малко преди да ограби банката, бе посетил родителите й, все същите селяци!