Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

На моменти изпадаше в еуфория, внезапно избухваше в смях, казвайки си, че в крайна сметка нищо лошо не може да му се случи. Нямаше да го открият. Тук бе на сигурно място. Поне на километър нямаше друга къща. Холандски или немски туристи бяха купили почти срутените селски чифлици и прекарваха тук почивките си. Или пък хипита със стада кози. Някакъв грънчар… Нямаше от какво да се бои! През деня понякога оглеждаше с бинокъл пътя и околностите. Туристите дълго се разхождаха, късаха си цветя. Децата бяха удивително руси — две момиченца и едно по-голямо момче. Майка им си правеше слънчеви бани, гола на плоския покрив. Алекс я дебнеше, мачкаше слабините си, проклинайки…

Върна се в трапезарията, за да си приготви омлет. Изяде го направо от тигана, попивайки с хляб течния жълтък. После поигра на дартс, но сноването, за да взема обратно стреличките, бързо го умори. Имаше и флипер, който в началото работеше, обаче от една седмица се бе развалил.

Пусна телевизора. Поколеба се между уестърн по FR 3 и забавно предаване по първи канал. В уестърна се разказваше за някакъв престъпник, който станал съдия, след като тероризирал цялото село. Този тип беше направо луд, разхождаше се с една мечка, а главата му бе странно извита на една страна: бандитът-съдия бе оцелял след обесване… Алекс изключи звука.

Вече беше виждал съдия — истински, с червена тога и странна яка от бяла кожа. Случи се в Съдебната палата в Париж. Венсан го бе замъкнал да присъстват на някакво съдебно заседание. Венсан, единственият приятел на Алекс, бе малко нещо луд.

А сега Алекс се беше насадил зле. В подобна ситуация, мислеше си, Венсан щеше да знае какво да прави… Как да се измъкне от тази дупка, без ченгетата да го хванат, как да пласира несъмнено описаните банкноти, как да се добере до някоя чужда страна, да направи така, че всички да го забравят. Венсан говореше английски, испански…

Освен това Венсан никога нямаше да се остави така глупаво да влезе право в капана! Щеше да се сети предварително за ченгето, за скритата в тавана камера, която бе заснела подвизите на Алекс. И хем какви подвизи! Нахлуването в банковия клон с вик, насочения към касиера револвер…

На Венсан щеше да му хрумне да проследи редовните клиенти в понеделник, включително ченгето, което винаги почивало в този ден и в десет сутринта теглело пари в брой, преди да отиде на пазар в близкия „Карфур“… Венсан щеше да си сложи качулка, скриваща лицето, да стреля в камерата… Алекс си имаше качулка, но ченгето му я бе разкъсало. Венсан веднага щеше да застреля този тип, който бе опитал да се направи на герой. Тъй и тъй ще мре…

Но се бе случил Алекс — вцепенен от изумление точно за миг, за частица от секундата, преди да вземе решение: да стреля веднага! Алекс се бе оставил да го изненадат, Алекс се бе озовал с куршум в бедрото, Алекс бе изкуцукал навън, потънал в кръв, стиснал в ръка пълния с банкноти сак. Е как, Венсан несъмнено щеше да се справи по-добре!

Но Венсан вече го нямаше. Никой не знаеше къде се крие. Дали не беше мъртъв? Тъй или инак, отсъствието му се бе оказало катастрофално.

При това Алекс беше научил доста неща. След изчезването на Венсан той бе намерил нови приятели, които му осигуриха фалшив паспорт и това скривалище, изгубено сред провансалската пустош. Вече почти четири години, откакто Венсан бе изчезнал, и Алекс се беше променил. Фермата на баща му, тракторът, кравите — всичко това остана зад гърба му. Уреди се като охранител в един нощен бар в Мо. Яките му ръце понякога действаха разрушително през съботните вечери сред насмуканите и буйстващи клиенти. Алекс имаше хубави дрехи, голям пръстен, кола. Почти уважаван господин!

И както биеше за чужда сметка, си бе казал, че няма да е зле да вземе да бие и за своя сметка. Така Алекс се бе захванал — бой, бой, бой. Късно вечер, в Париж, в скъпите квартали, на излизане от дискотеките, от ресторантите… Истинска жътва, повече или по-малко пълни портфейли, кредитни карти, така необходими за плащането на все по-внушителния му гардероб.

После на Алекс му писна да удря силно толкова често за един в крайна сметка нищожен приход. С един-единствен як удар в някоя банка щеше да се освободи от удряне до края на дните си.

Бе се отпуснал в креслото, втренчен във вече празния екран. С цвърчене покрай цокъла, съвсем до ръката му, изтича мишка. Той рязко протегна длан и пръстите му се сключиха около косматото телце. Усещаше биенето на дребното, обезумяло от страх сърце. Спомни си нивите, колелата на трактора, които прогонваха плъховете, скритите в синорите птици.