Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

Ришар и Ева изкачиха стъпалата към входа и се насочиха към гишето, зад което се бе настанила внушителна служителка. Тя се усмихна на Лафарг, подаде ръка на Ева и извика един санитар. Ева и Ришар се качиха в асансьора, който спря на третия етаж. Дълъг коридор се простираше в безкрайна права, прекъсван от полуколони, приютяващи врати, снабдени с правоъгълни шпионки от прозрачна пластмаса. Безмълвният санитар отвори седмата врата вляво. Отдръпна се, за да пропусне двойката.

На леглото седеше жена — съвсем млада, въпреки бръчките и прегърбените рамене. Преждевременното състаряване, оставило дълбоки бразди по все още детското лице, представляваше мъчителна гледка. От чорлавите коси стърчаха безразборно кичури. Изцъклените очи се въртяха във всички посоки. Кожата бе осеяна с черни корички. Долната устна потрепваше конвулсивно, а тялото бавно се полюшваше напред-назад, равномерно, като метроном. Бе облечена само в синя престилка, без джобове. Босите й крака висяха отпуснато в пантофи с помпони.

Сякаш не бе забелязала влизането на посетителите. Ришар седна до нея и я хвана за брадичката, за да извърне лицето й към себе си. Жената бе покорна, но нямаше нищо в изражението или в жестовете й, което да подскаже поне бегло чувство или вълнение.

Ришар я прегърна през раменете и я притегли към себе си. Полюшването спря. Изправена до леглото, Ева наблюдаваше гледката през прозореца с бронирано стъкло.

— Вивиан — промълви Ришар — Вивиан, сладка моя…

Внезапно се изправи и сграбчи Ева за ръката. Принуди я да се извърне към Вивиан, която отново се полюляваше с безумен поглед.

— Дай й ги… — каза задъхано.

Ева отвори ръчната си чанта и извади кутия шоколадови бонбони. Наведе се и подаде кутията на жената, на Вивиан.

Вивиан я сграбчи несръчно, разкъса капака и започна лакомо да поглъща бонбоните един след друг. Ришар я наблюдаваше като в унес.

— Добре, стига толкова… — въздъхна Ева.

Избута лекичко Ришар извън стаята. Санитарят чакаше в коридора; заключи вратата, докато Ева и Ришар отиваха към асансьора.

Върнаха се при гишето, за да разменят няколко думи със служителката. Ева направи знак на шофьора, който, облегнат на мерцедеса, четеше Л’Екип 5 5 Френски спортен ежедневник. — Б.пр. . Ришар и Ева седнаха отзад и колата потегли по пътя към магистралата, към Париж и накрая — към вилата във Везине.

Ришар бе заключил Ева в апартамента на първия етаж и бе освободил прислугата до края на деня. Отпуснат в хола, похапваше студените блюда, които Лин му бе поднесла, преди да си тръгне. Наближаваше седемнайсет часът, когато седна в мерцедеса и пое към Париж.

Спря до площад „Конкорд“ и влезе в голяма жилищна сграда на улица „Годо дьо Мороа“. Бързо се изкачи до третия етаж с връзката ключове в ръка. Отвори вратата на просторната гарсониера. В средата на стаята имаше голямо кръгло легло, застлано с бледолилави сатенени чаршафи, а стените бяха украсени с няколко еротични гравюри.

На нощното шкафче имаше телефон с автомат-секретар. Ришар пусна касетата и прослуша обажданията: три за последните два дни. Дрезгави, задъхани гласове: мъжки гласове, оставящи съобщения за Ева. Отбеляза си часовете на предложените срещи. Излезе от гарсониерата, бързо се смъкна до улицата и се качи в колата. Когато се върна във Везине, отиде до интерфона и с престорено любезен глас повика младата жена:

— Ева, чуваш ли ме? Трима! Тази вечер!

Качи се на етажа.

Тя бе в будоара, заета да рисува някакъв акварел. Спокоен, прелестен пейзаж: окъпана в светлина поляна, а в центъра, нарисувано с черен въглен — лицето на Вивиан. Ришар избухна в силен смях, сграбчи шишенце червен лак за нокти от тоалетната масичка и го изля върху акварела.

— Наистина ли никога няма да се промените? — изсъска той.

Ева се бе изправила и методично прибираше четките, боите и статива. Ришар я притегли към себе си и почти лице в лице й прошепна:

— Благодаря ви от все сърце за покорността, с която се подчинявате на моите желания…

Лицето на Ева се сгърчи; от гърлото й се разнесе продължителен, глух и нисък стон. После в очите й проблесна гняв.

— Пусни ме, долен сводник!

— Ау, колко смешно! Да, да! Уверявам ви, много сте чаровна, когато се възмущавате…

Тя се бе освободила от прегръдката му. Оправи косите и дрехите си.

— Добре — каза тя, — значи тази вечер? Наистина ли го искате? Кога тръгваме?

— Ами… веднага!