Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

Не размениха нито дума по време на пътуването. Все така безмълвни се озоваха в гарсониерата на улица „Годо дьо Мороа“.

— Пригответе се, скоро ще дойдат — нареди Лафарг.

Ева отвори стенния гардероб и се съблече. Сгъна дрехите, преди да си сложи дълги черни ботуши, кожена пола и мрежести чорапи. Гримира силно лицето си — бяла пудра, алено червило — и седна на леглото.

Ришар излезе от гарсониерата, за да влезе в съседната гарсониера. На една от стените огледално стъкло позволяваше да се наблюдава тайно всичко, което се случваше в стаята, където чакаше Ева.

Първият клиент — наближаващ шейсетте търговец, зачервен от задух — пристигна след около половин час. Вторият — чак към двайсет и един часа — бе провинциален аптекар, който редовно посещаваше Ева и се задоволяваше да я гледа как се разхожда гола из тясната стая. И накрая третият — Ева го накара да почака малко, след като бе молил задъхан по телефона да дойде. Ставаше въпрос за издънка от добро семейство, потиснат хомосексуалист, който се възбуждаше крачейки, ръсейки ругатни и мастурбирайки, докато Ева вървеше до него и го държеше за ръка.

Зад огледалото Ришар се възторгваше от гледката, смееше се безмълвно, поклащаше се на люлеещ се стол, аплодирайки всяка гримаса на отвращение на младата жена.

Когато всичко свърши, отиде при нея. Тя захвърли кожените дрехи и облече семпъл костюм.

— Отлично! Вие сте все така съвършена… Прекрасна и търпелива! Елате — промълви Ришар.

Хвана я под ръка и я отведе на късна вечеря в някакъв славянски ресторант. Засипа с банкноти музикантите от циганския оркестър, скупчени около масата им — банкнотите от нощното шкафче, оставени от клиентите на Ева в замяна на извършената услуга.

… Спомни си. Беше лятна нощ. Жегата бе ужасна, влажна, непоносимо тежка. Бурята все не се наканваше да започне. Качи се на мотора и изчезна в нощта. Нощният въздух, мислеше си, ще ме освежи.

Караше бързо. Вятърът издуваше ризата ти, развяваше плющящите й краища. Насекоми се размазваха по очилата, по лицето ти, но вече не ти бе горещо.

Мина доста време, преди да се притесниш от постоянството на двата бели фара, разкъсващи мрака след теб. Две втренчени в теб електрически очи, които вече не те изпускаха от поглед. Обезпокоен, ти изстиска докрай газта на твоите 125 кубика, но колата зад теб бе мощна. Продължи да те следва без никаква трудност.

Започна да лъкатушиш из гората, най-напред разтревожен, после обзет от паника заради упорството на погледа, който не те оставяше на мира. Беше успял да видиш в огледалцето, че водачът е сам. Изглежда, не искаше да се приближи.

Най-сетне бурята се разрази. Първоначално лек, а после проливен дъжд. Колата се появяваше отново след всеки завой. Ти потрепери, целият вир-вода. Лампичката за бензин бе започнала застрашително да мига. Имаше още едва за няколко километра. Докато обикаляше из гората, бе успял да се загубиш. Вече не знаеше в коя посока се намира най-близкото село.

Пътят бе хлъзгав, ти намали скоростта. Колата изведнъж се приближи, почти те изпревари, опита се да те избута извън шосето.

Натисна спирачки, моторът поднесе. Когато отново даде газ в обратната посока, чу изскърцването на спирачките му: той също бе обърнал и продължаваше да те преследва. Беше непрогледна нощ и изливащият се от небето пороен дъжд ти пречеше да различаваш ясно пътя пред себе си.

Рязко насочи предното колело към някакъв насип, с надеждата да минеш напряко през гората, но се подхлъзна в калта. Моторът полегна на една страна, а двигателят изгасна. Опита се да го изправиш, но не се получаваше.

Яхна отново седлото, натисна педала, но бензинът бе свършил. Мощен фенер освети храсталака. Снопът светлина те изненада, докато тичаше да се скриеш зад едно дърво. Опипа в горната част на десния ботуш острието на ножа, камата от Вермахта, която винаги носеше в себе си…

Да, колата също бе спряла на пътя и вътрешностите ти се свиха на топка, когато забеляза тъмния силует, който се прицелваше с пушка. Дулото сочеше към теб. Изстрелът отекна заедно с трясъка от гръмотевицата. Оставеният на покрива на колата фенер изгасна.

Хукна с всички сили. Трънаците, които отстраняваше, за да си проправиш път, деряха дланите ти. От време на време фенерът просветваше и лъч светлина отново бликваше зад теб, проследявайки бягството ти. Вече не чуваше нищо, сърцето ти биеше лудо; полепналата по ботушите кал забавяше напредването. Стискаше камата в ръка.