Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

Вратата на спалнята бе винаги заключена. През спуснатите капаци виждаше някаква градина, езерце, лебеди. Тарантулата те посещаваше всеки ден в продължение на дълги часове. Говорехте за твоя нов живот. В какво се бе превърнал… Превърнала.

Върна се към пианото, рисуването… Понеже имаше гърди и онази дупка там, между бедрата, налагаше се да играеш играта. Да избягаш? Да се върнеш у дома след толкова време? У дома? Беше ли вече „у дома“ онова място, където бе живял Венсан? Какво щяха да кажат неговите познати? Нямаше никакъв избор. Гримът, тоалетите, парфюмите… Един ден Тарантулата те изведе на една алея в Булонския лес. Вече нищо не можеше да те трогне.

Днес този мъж спи до теб. Сигурно му е неудобно, свит в креслото. Когато те откри в мазето, те бе целувал, бе те взел в обятията си. Вратата е отворена. Какво иска сега?

Ришар отвори очи. Болеше го кръстът. Изпитваше странно чувство: цяла нощ бдя над Ева, после долови нещо, шумолене на плат — чаршаф — или пък Ева се бе събудила, наблюдавайки го на утринната светлина…

Тук е. Тук, в леглото, с широко отворени очи. Ришар се усмихва, става, протяга се, сяда на ръба на леглото. Говори, отново използва наложеното от него абсурдно обръщение „вие“ с непристойните цензури по време на пристъпите на омраза.

— Вече сте по-добре — каза той. — Всичко свърши. Аз… всъщност, край, можете да си тръгнете, ще се погрижа за документите, можеш да получиш нова самоличност, нали знаеш? Ще отидеш в полицията и ще им кажеш…

Ришар не спираше да говори, бе жалък, признавайки поражението си. Пълно и унизително поражение, което идваше твърде късно, за да накаже вече заглъхналата омраза.

Ева стана, изкъпа се и се облече. Слезе в салона. Ришар я откри на брега на езерото. Носеше натрошен хляб, който хвърли на лебедите. Тя клекна край водата и призова птиците с изсвирване. Дойдоха да ядат от ръката й, като извиваха шии, за да погълнат коричките.

Денят бе слънчев. Тръгнаха заедно към вилата и седнаха един до друг в люлката с навес край басейна. Останаха така дълго време, без да промълвят и дума.

— Ришар? — каза накрая Ева. — Искам да видя морето…

Извърна се към нея, погледна я с безкрайно тъжни очи и кимна. Върнаха се в къщата, Ева отиде за сак, напълни го с няколко неща. Ришар я чакаше в колата.

Тръгнаха. Тя свали страничното стъкло и протегна ръка във въздуха, извън вратата. Препоръча й да престане заради насекомите и камъчетата, които можеха да я наранят.

Ришар караше бързо, вземайки почти гневно завоите. Тя го помоли да намали. Скоро се появиха стръмните скали на морския бряг.

Каменистият плаж на Етрета 14 14 Курортно селище в Горна Нормандия. — Б.пр. бе почернял от народ. Туристите се бяха скупчили край водата; имаше отлив. Разходиха се по пътеката, която лъкатушеше покрай скалата и свършваше с тунел, извеждащ на друг плаж, където се издигаше Кухата игла 15 15 Известна скала в морето и роман на Морис Льоблан от поредицата за Арсен Люпен. — Б.пр. .

Ева попита Ришар дали е чел романа на Льоблан — странната история за бандити, скрити в издълбана в носа пещера. Не, Ришар не го беше чел… Каза през смях, с известна горчивина в гласа, че от работа не му остава особено свободно време. Тя настоя — стига де, всички познават Арсен Люпен!

Поеха обратно, за да се върнат в града. Ева бе огладняла. Седнаха на терасата на ресторант с морски дарове. Тя си поръча плато със стриди и морски охлюви. Ришар опита щипка от морски паяк и я остави да довърши храната сама.

— Ришар — попита тя, — каква е тази история с гангстера?

Отново й разказа за завръщането във Везине, за празната спалня и отключената врата, за ужаса си от изчезването й. И как накрая я бе открил.

— И остави бандита да си тръгне? — настоя тя, изпълнена със скептично недоверие.

— Не, завързан е в мазето.

Отговори тихо, с безизразен глас. Тя за малко не се задави.

— Ришар! Трябва да се върнем там, не можеш да го оставиш да пукне така!

— Той ти причини болка, заслужава си го!

Блъсна с юмрук по масата, за да го върне към реалността. Имаше чувството, че играе в някаква пиеса на абсурда — бялото вино в чашата й, остатъкът от рака и неуместният разговор за мъжа, гниещ в подземието на къщата във Везине! Той гледаше встрани с отнесен вид. Тя настоя да се приберат. Той веднага се съгласи. Тя имаше чувството, че ако му каже да скочи от скалата, би го направил, без да се замисли.

Бе вече късно, когато се върнаха в имението. Тръгна пред нея по стълбите към мазето. Отвори вратата, включи осветлението. Онзи бе тук, на колене, с ръце, опънати от веригите, които тя познаваше толкова добре. Когато Алекс вдигна глава, тя нададе продължителен вик, стенание на животно, което не може да разбере какво му се случва.