Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

Приближи се до Алекс, опипа носа, врата му. Алекс извади от джоба скицата на новото си лице и я разгъна.

— Така ли? — попита, сочейки рисунката.

— Да… така! — потвърди Лафарг.

Изпънат на леглото на заключения в другата стая Лафарг, Алекс се излежава в продължение на няколко часа. Искаше му се да пийне нещо, но му бе забранено. В осемнайсет часа отиде да потърси хирурга. Бе напрегнат: винаги го бе плашила мисълта да се озове на операционната маса. Ришар го успокои, накара го да се съблече. Алекс неохотно остави колта.

— Не забравяй жена си, докторе… — измърмори, лягайки.

Ришар запали големия прожектор. Бялата светлина бе ослепително ярка. Алекс запримигва с очи. Почти веднага се появи Лафарг, облечен в бяла блуза и с маска. Алекс се усмихна успокоен.

— Почваме ли? — попита Лафарг.

— Почваме… И не прави глупости, иначе няма да видиш жена си!

Ришар затвори вратата на операционната, взе една спринцовка и се приближи до Алекс.

— Инжекцията ще ви отпусне… После, след четвърт час, ще ви приспя…

— Добре… И без глупости!

Върхът на иглата внимателно се заби във вената. Алекс виждаше над себе си усмихващия се хирург.

— Без глупости! Нали, без глупости…

Внезапно заспа. По време на последната секунда, докато бе в съзнание, разбра, че става нещо нередно.

Ришар свали маската, загаси прожектора и метна бандита на гръб. Отвори вратата на операционната, излезе в коридора и залитайки, се насочи към другата врата, която водеше към подземието.

След като заключи, отнесе Алекс до облицованата с пенопласт стена. Диванът и креслата все още бяха тук, както и други вещи, останали от Венсан. Прикова Алекс за стената и скъси веригите, като премахна няколко халки. Върна се в операционната, взе един катетър и го заби във вената на ръката му: щом се събудеше, макар и в окови, Алекс със сигурност щеше да се опита да вилнее, за да попречи на Ришар отново да му бие инжекция… Лафарг бе убеден, че този отчаян и преследван от полицията тип щеше да намери достатъчно сили, за да издържи на „класическо“ мъчение, поне за известно време. А Ришар бързаше… Оставаше само да чака.

Захвърли престилката си на земята. Отиде да вземе бутилката скоч и една чаша. После се настани на креслото срещу Алекс. Дозата упойка бе съвсем слаба, затворникът му скоро щеше да се събуди.

Алекс бавно изплува от съня. Лафарг чакаше, дебнейки всяка негова реакция. Надигна се и му удари силна плесница, за да го върне по-бързо в съзнание.

Алекс видя веригите, задръстената с безразборно нахвърляни мебели стая, странните фалшиви прозорци, морето, планината… Захили се. Всичко бе приключило. Нямаше да каже къде е мръсницата, можеха да го измъчват, не му пукаше за смъртта…

Лекарят го наблюдаваше, седнал на фотьойла, посръбваше от чашата. Уиски: бутилката бе оставена на земята. Какъв мръсник! Беше го прекарал, беше му се присмял в лицето. Страшен пич, не му беше мигнало окото, добре го изпързаля… Да, Алекс си признаваше, признаваше си, че е жалък.

— Значи така… — каза Лафарг — Ева е в някакво мазе, прикована за радиатор. Сама.

— Ще пукне… Никога няма да разбереш къде е! — измънка Алекс.

— Бяхте ли груб с нея?

— Не… Искаше ми се да я изчукам, но предпочетох да го оставя за после; май трябваше, а? Виж, никой повече няма да я чука. Никога повече… Там, където е, никой няма да се появи до две седмици! Ще пукне от глад, от жажда. Заради теб… Някой ден може би ще намериш скелета й… Поне добре ли се чукаше?

— Млъкнете — промълви през зъби Лафарг. — Ще ми кажете къде е…

— Няма да стане, щурак, можеш да ме нарежеш на парчета, нищо няма да ти кажа! Аз вече съм заникъде. Ако не ме убиеш ти, ще ме пипнат ченгетата: свършен съм, вече ми е все тая.

— Напротив, грубиянино, ще проговорите…

Ришар се приближи до Алекс, който се изхрачи в лицето му. Бе приковал китката на ръката му за стената, с дланта нагоре, а широки свръхздрави залепващи ленти възпрепятстваха всяко помръдване на крайника.

— Виж! — каза Ришар.

Посочи забития във вената му катетър. Алекс плувна в пот, разхлипа се. Мръсник, значи така щеше да го пречупи… С лекарство.

Ришар му показа една спринцовка и я свърза с катетъра. Бавно натисна буталото. Алекс изрева, опита се да напъне веригите, но напразно.

Веществото вече беше в него, разтваряше се в кръвта му. Започна да му се повдига, някаква бяла мъгла постепенно помътняваше съзнанието му. Спря да вика и да подритва. Изцъклените му очи продължаваха да виждат захиленото, неприветливо лице на Лафарг.