Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

— Да вървим…

Алекс му направи знак да седне зад волана и да потегли. Бе извадил колта от джоба си и го държеше на коленете си. Ришар тайно оглеждаше мъжа, надявайки се да открие някое слабо място в поведението му. Първоначално Алекс не казваше нищо. Задоволяваше се с „направо“, „наляво“, „надясно“; мерцедесът се отдалечи от квартала на Операта и извърши дълга обиколка из Париж — от „Конкорд“ до кейовете, от „Бастилия“ до „Гамбета“… Алекс не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане. Когато се убеди, че Ришар не бе предупредил ченгетата, се реши да започне разговор.

— Ти си хирург, нали?

— Да… Ръководя отделението по пластична хирургия в…

— Знам, имаш и клиника в Булон. Дъщеря ти е луда, затворена е в лудница, в Нормандия — както виждаш, всичко знам… А жена ти е добре засега, вързана е за един радиатор в едно мазе, затова ме слушай добре, иначе няма да я видиш повече… Онзи ден те видях по телевизията!

— Да, давах интервю преди месец — потвърди Ришар.

— Дрънкаше как оправяш носове, как опъваш сбръчканата кожа на дъртите, такива неща… — продължи Алекс.

Ришар вече разбираше. Въздъхна. Мъжът не искаше Ева, а самия него.

— Мен ме търси полицията. Гръмнах едно ченге. Ако не си сменя мутрата, спукана ми е работата. И ти ще го направиш… По телевизията каза, че не отнема много време. Съвсем сам съм, нямам съучастници в удара. Няма какво повече да губя! Ако се опиташ да кажеш на ченгетата, жена ти ще пукне от глад в мазето. Не ми играй номера, както ти казах, нямам какво да губя. Ще си отмъстя на нея. Ако ме издадеш, никога няма да кажа на ченгетата къде е и тя ще пукне от глад, което хич не е приятно…

— Ясно, приемам.

— Сигурен ли си…

— Естествено, щом ми обещаете, че няма да я нараните.

— Обичаш я, а? — отбеляза Алекс.

Ришар се чу да произнася с безизразен глас „да“.

— Как ще го направим? Ще ме вкараш в болницата, не, по-добре в твоята клиника…

Ришар караше, стиснал с ръце волана. Трябваше да убеди мъжа да дойде във Везине. Очевидно не бе от най-умните. Наивността на действията му го доказваше. Дори не му бе минало през ума, че щом се озове под упойка, е напълно зависим. Глупак, най-обикновен глупак! Мислеше, че ще се измъкне, задържайки Ева. Смешно, направо смешно! Да, но трябваше да го накара да дойде във Везине: в клиниката Лафарг не можеше нищо да направи и идиотският му план можеше да успее, защото Ришар никога, за нищо на света не би се обърнал към полицията…

— Чуйте — каза той, — ще спечелим време. Всяка операция изисква дълга подготовка. Трябва да се направят изследвания, нали знаете?

— Не ме вземай за тъпанар, все пак…

— Да… Ако дойдете в клиниката, ще изникнат редица въпроси, операциите са предвидени отдавна, има разписание…

— Нали ти си шефът? — измърмори изненаданият Алекс.

— Така е, но ако ви издирват, съгласете се, че колкото по-малко хора ви видят, толкова по-добре.

— Така е, и какво?

— Ще отидем у нас, ще ви покажа какво мога да направя, ще скицираме нов нос, имате двойна брадичка, можем да я премахнем, всичко…

Алекс бе недоверчив, но прие. Изглежда, всичко се развиваше без грешка: докторчето се страхуваше за мацката си.

Когато пристигнаха във Везине, Лафарг покани Алекс да седне удобно. Бяха в кабинета; Ришар извади папки със снимки и намери някакъв мъж, който бегло напомняше на Алекс; с бял флумастер постепенно изтри носа и нарисува нов с черен контур. Алекс го гледаше със зяпнала уста. После Лафарг направи същото и с двойната брадичка. Набързо нахвърли портрет на Алекс в профил и анфас и друг, изобразяващ бъдещия Алекс.

— Супер! Ако ме издокараш така, няма защо да се безпокоиш за жена си…

Алекс грабна първата рисунка и я накъса.

— Ей, нали няма след операцията да дадеш описанието на ченгетата? — попита той разтревожено.

— Не ставайте смешен, за мен е важно единствено да видя отново Ева!

— Значи се казва Ева? Добре… При всички положения ще взема предпазни мерки…

Лафарг не се заблуждаваше: ако направеше операцията, мъжът възнамеряваше просто да го убие. Колкото до Ева…

— Вижте, да не губим време. Трябва да направя някои изследвания преди операцията. В мазето имам оборудвана малка лаборатория и можем веднага да започнем.

Алекс смръщи вежди.

— Тук?

— Ами да — отговори Ришар с усмивка, — често работя извън болницата!

Двамата се изправиха и Ришар посочи пътя към мазето. Помещението бе много голямо, имаше няколко врати. Лафарг отвори една от тях, запали осветлението и влезе. Алекс го последва. Ококори очи, удивен от гледката: дълга кушетка, множество уреди, пълен с инструменти остъклен шкаф. С колта в ръка обиколи малката операционна, която си бе направил Ришар.