Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

Обзет от паника, Ришар обикаляше в кръг. Защо не бе облякла явно приготвените на леглото дрехи? Ами липсващата покривка? Версията с разносвача не се връзваше. Впрочем това за малко не се случи веднъж, преди година, именно когато Лин бе в отпуск. За късмет Ришар се бе върнал тъкмо навреме, за да чуе как Ева умоляваше зад вратата; бе успокоил разносвача: всичко било наред, жена му била в тежка депресия, заради това имало резета…

Що се отнася до Лин и Роже, предполагаемата „лудост“ на Ева бе достатъчен довод, за да не проявяват повече любопитство: пък и Ришар се държеше много мило с младата жена и от една година вече й позволяваше да излиза все по-често… Понякога вечеряше с нея в трапезарията на партера. Лудата по цял ден свиреше на пиано или рисуваше. Лин почистваше апартамента, без да проявява никакво любопитство.

Всичко изглеждаше наред. Отрупваше Ева с подаръци. Веднъж Лин бе повдигнала бялото платно, покриващо статива; виждайки портрета на Ришар като травестит, седнал на бара, си бе казала, че май наистина на господарката й хлопаше дъската! Господинът заслужаваше похвала, че търпи това положение: по-добре беше да я остави в болница, но щеше да звучи зле, нали, жената на професор доктор Лафарг при лудите! При положение че и дъщеря му вече беше там!

Отчаяният Ришар се свлече на леглото. Държеше роклята в ръка и поклащаше глава.

Телефонът иззвъня. Хукна към партера да го вдигне. Не разпозна гласа.

— Лафарг? Държа жена ти…

— Колко искате, кажете направо, плащам…

Ришар викаше с пресеклив глас.

— Успокой се, не ми трябват парите ти! Всъщност ще видим, ако можеш да ми дадеш и пари…

— Моля ви, кажете ми, жива ли е?

— Естествено!

— Не й причинявайте болка…

— Спокойно, няма да я съсипвам…

— Тогава?

— Трябва да се видим. Да поговорим.

Алекс определи среща на Лафарг: същата вечер, в 22 часа, пред търговския център до Операта.

— Как ще ви позная?

— Нямай грижа! Аз те знам… Ела сам и не прави глупости, иначе ще й се случи случка.

Ришар прие. Човекът отсреща вече бе затворил.

Ришар направи същото като Алекс преди няколко часа. Грабна бутилка скоч и отпи дълга глътка направо от гърлото. Слезе в мазето, за да се убеди, че нищо не е пипано. Вратите бяха заключени, поне тук всичко бе наред.

Какъв беше този тип? Несъмнено някой бандит. Обаче не искаше откуп, поне засега не. Искаше нещо друго: но какво?

Не бе казал нищо за Ева. През първите дни при пленяването на Венсан той бе взел мерки присъствието му да не проличи по нищо. Направо бе освободил двамата слуги преди Лин и Роже, наети много по-късно, когато положението с Ева отчасти се бе „нормализирало“. Страхуваше се полицията да не надуши дирите му. Родителите на Венсан не се отказваха от издирването, научаваше го от местните вестници… Разбира се, всичко бе минало идеално, бе заловил Венсан посред нощ, далече от всякакво населено място, бе унищожил уликите, но знае ли човек? Самият той беше пуснал жалба относно Вивиан, винаги можеше да се получи някаква случайна връзка.

После бе минало време. Шест месеца, година, две, днес — вече четири… Случаят бе забравен.

Ако онзи знаеше коя е Ева, нямаше да говори така, нямаше да каже „жена ти“. Явно, вярваше, че Ева и Ришар са женени. Понякога Лафарг се появяваше с нея и тогава всички мислеха, че си има млада любовница… От четири години бе прекратил всякакви връзки с бившите си приятели, които си обясняваха отдръпването му с лудостта на Вивиан. Бедният Ришар, казваха си те, какъв лош късмет: жена му загина при самолетна катастрофа преди десет години, а сега и дъщеря му е в психиатрията, горкичкият!…

Хората, на които показваше Ева, бяха единствено служебни познати, колеги, никой не се учудваше на присъствието на жена до него по време на редките приеми, които посещаваше. Шепотът на възхита, който придружаваше появата на неговата „любовница“, го изпълваше със задоволство и… професионална гордост!

Следователно бандитът не знаеше нищо за Венсан. Това бе повече от ясно. Но какво искаше?

Лафарг подрани за срещата с Алекс. Пристъпваше на тротоара, блъскан от хората, които влизаха и излизаха от търговския център. На всеки двайсет секунди поглеждаше часовника си. Най-сетне Алекс отиде при него, след като се убеди, че лекарят бе сам.

Ришар внимателно огледа лицето на Алекс — четвъртито, грубовато лице.

— С кола ли си?

Ришар посочи паркирания наблизо мерцедес.