Джеймс Паттерсон: Шестата жертва

— Докато Фонг не умря. Всичко у тебе ли е? — попита ме Клеър.

— Да.

Парчето от куршум беше в горния ми джоб. Оръжието в запечатан хартиен плик се намираше между краката ми. Отбихме от шосе 280 към „Сизър Чавес“, а после продължихме към корабостроителницата „Хънтърс Пойнт“. Там в една сиво-синя бетонна сграда се помещаваше лабораторията по криминология.

Клеър паркира под една от трите палми, които се извисяваха на паркинга като постови.

Изскочих от колата още преди да дръпне ръчната.

Джим Мъдж, директорът на криминологичната лаборатория, чакаше в офиса си. Той ни поздрави, взе хартиения плик от мен, а после извади смъртоносното приятелче на Бринкли — Бъки.

Последвахме Мъдж по коридора до втората врата отдясно, оттам и до вътрешния полигон, където той предаде оръжието на инспектора по огнестрелни оръжия, който стреля със „Смит енд Уесън“ модел 10 в дълга камера, пълна с вода. После извади куршума 38-и калибър и ми го подаде.

— Заповядайте, сержант. Пожелавам ви успех. Хванете копелето.

Мъдж ни придружи с Клеър до една стая в края на коридора. В нея във формата на подкова бяха подредени маси и работни места, а покрай стената имаше низ от микроскопи.

Една млада жена ни поздрави с думите:

— Аз съм Петра. Да видим какво имаме.

Подадох й куршума 38-и калибър, изстрелян с оръжието на Алфред Бринкли, и този, който Клеър беше извадила от мозъка на господин Фонг.

Притаих дъх и наум стиснах палци.

С Клеър обградихме лаборантката, докато тя превърташе двата куршума под микроскопа.

Петра усмихната отстъпи назад и каза:

— Погледнете.

Дори за мен стана очевидно, когато погледнах и ги сравних.

Дефектите и нарезите по куршума, който беше извадила Клеър, бяха абсолютно същите като по куршума, който току-що беше изстрелян от инспектора с оръжието на Алфред Бринкли.

Намереният куршум беше шестият, който Алфред Бринкли беше насочил към Уили, сина на Клеър, и когото не беше улучил.

Този същият куршум щеше отново да изпрати Алфред Бринкли на подсъдимата скамейка.

Обърнах се към Клеър и не знаех дали да й кажа „дай лапа“, или да я прегърна. Така че направих и едното, и другото.

— Заковахме го! — каза Клеър, когато се прегърнахме.

Час по-късно с Рич Конклин чакахме в сива стая с малки масички и столове, която се намираше в психиатрия „Атаскадеро“. Бринкли влезе, руменобуз и охранен.

Все едно щеше да ме покани на танц, така се зарадва да ме види.

— Липсвах ли ти, Линдси? Защото аз все си мисля за последния път, когато те видях!

— Не си прави труда да сядаш, Фред — казах му. — Идваме, за да те арестуваме. Обвинен си в убийство.

— Шегуваш се, а? Пързаляш ме.

Усмихнах му се до ушите, не можех да се сдържа, понеже в главата ми светеха фойерверки. Толкова бях щастлива.

— Сещаш ли се за големия ти ден на „Дел Норте“?

— Сещам се, и?

— Последният ти изстрел не улучи Уили Уошбърн. Обаче е улучил друга жертва. Тук сме, за да те арестуваме за убийството на Уей Фонг, Фредо. Непредумишлено убийство, втора степен.

— Няма начин, Линдси — каза Бринкли и безучастно сви рамене. — Твърдиш, че съм убил някого, когото дори не съм виждал?

— Да, невероятно попадение.

— Бълнуваш, госпожичке. Бях оневинен за стрелбата на „Дел Норте“. Аз съм невменяем, не помниш ли? Няма да ме съдят втори път за едно и също.

— Не си бил обвинен за убийството на господин Фонг по време на първия процес, Фред. Това е нов случай, с нови доказателства. Нов състав от съдебни заседатели. Предполагам, че този път майка ти ще бъде свидетел на обвинението.

Усмивката на Бринкли се стопи, когато му казах да се обърне. Аз му сложих белезниците, а Конклин му каза правата.

С Рич придружихме Алфред Бринкли до колата ни. Щом го настанихме на задната седалка зад защитното стъкло, изразът на лицето му се смени и доби страдалчески вид, което ме наведе на мисълта, че вероятно се връща към по-ранни времена — към времето, когато е бил момче и са започнали да му се случват лошите неща.

Но докато стигнем до магистралата, той вече си пееше.

— Аяяяй, канта и но йорес/Порке кантандо се алегран/Сиелито линдо…

— Майка ти ли те научи на тази песен, Фред? — попитах го аз.

Знаех текста на тази стара песен.

„Пей и не плачи. Защото когато пееш, небето грейва и става красиво.“

Погледнах в огледалото за обратно виждане и се стреснах, като видях, че Бринкли се е втренчил в отражението ми. Той престана да пее и ми каза с висок театрален шепот: