Джеймс Паттерсон: Шестата жертва

Фред извади от джоба си пистолета берета, който беше взел от пазача. Освободи предпазителя.

— Искам да си поговорим, мамо.

— Не е зареден.

Фред се усмихна, после стреля в пода. Лицето на майка му посивя.

— Сложи си ръцете на масата. Хайде. Искаш си снимките обратно, нали?

Фред грабна едната ръка на майка си и я сложи на масата, опря пневматичния пистолет до ръкава й и натисна. Щрак.

После закова ръкава й от другата страна. Щрак-щрак.

— Виждаш ли? Какво си мислиш? Че ще те нараня? Не съм луд, нали знаеш.

След като обездвижи първия ръкав, той закова и другия, майка му подскачаше при всяко щракване и сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Копчето на миялната машина се извъртя малко с изтичането на поредната минута.

Тик, так, тик.

— Върни ми снимките, Фред, само те ми останаха…

Фред доближи устни до ухото на майка си. После пошепна театрално.

— Излъгах в съда, мамо, защото исках да те нараня. Исках да ти покажа как се чувствах аз през цялото време.

— Нямам време да те слушам — каза Елена Бринкли, леко си дръпна ръцете, платът на блузата се обтегна.

— Имаш време. Днес ще стане дума за мен, разбираш ли? — каза той и продължи да забива пирони до лактите й.

Щрак, щрак, щрак.

— Истината е, че исках да мърсувам с Лили, а вината за това е само твоя, мамо. Защото ти превърна Лили в секскукла с тези къси полички, лакирани нокти, високи токчета. Тя беше на дванайсет години. Какво си мислеше? Че ще я накиприш така, без някой да поиска да я оправи ли?

Телефонът иззвъня, а Елена Бринкли извърна глава с копнеж. Фред стана от мястото си и изтръгна кабела от стената. После вдигна комплекта ножове от плота и го стовари на масата.

— Забрави за телефона. Няма нужда да говориш с никого. Аз съм най-важният човек на света.

— Какви ги вършиш, Алфред?

— Ти как мислиш? — той извади един от дългите ножове. — Да не би да си мислиш, че ще ти отрежа езика? За какъв ме вземаш? — И се изсмя на ужаса, изписан по лицето на майка му. — Майко, видях Лили да се пуска на онзи Питър Балантайн, който работеше в яхтклуба.

— Не е вярно.

Бринкли прекара дългото острие на ножа по карборундовото точило. Чу се стържещ звук.

— Трябва да си вървиш. Полицията ще търси…

— Не съм приключил. Ще ме изслушаш за първи път в мизерния си, жалък…

Джик, джик.

В главата му гласът крещеше: „Убий я, убий я.“

Фред остави ножа и избърса потните си ръце в панталона на доктор Картър. После пак вдигна ножа.

— Както вече ти обясних, Лили нарочно ме дразнеше, мамо. Размотаваше се полугола, духаше на Балантайн. Забрави за снимките и ме изслушай! С Лили взехме платноходка и я закотвихме навътре, където никой не можеше да ни види — тогава тя си свали горнището.

Лъжец. Страхливец. Набеждаваш нея.

— И посегнах към нея. Докоснах гърдите й, а тя ме изгледа по начина, по който ме гледаш ти — като говно!

— Не желая да слушам това.

— Обаче ще ме слушаш — каза Бринкли и леко прекара ножа по шията на майка си. — Седеше си тя с оскъдния си бански, наричаше ме „ненормалник“, крещеше: „Ще кажа на мама.“ Тези бяха последните й думи: „Ще кажа на мама.“ Когато се дръпна от мен, аз засилих гика и я праснах. Той я улучи в тила и…

Чу се звук от счупени стъкла, последван от оглушителен удар и ослепителна светлина.

Фред Бринкли помисли, че е краят на света.

Гледах ужасена през малкия кухненски прозорец как Бринкли държи острия нож, притиснат до шията на майка му.

Бяхме въоръжени и готови, обаче нямахме възможност за стрелба, госпожа Бринкли ни пречеше. Ако направехме опит да нахлуем през коя да е от вратите, той щеше да има достатъчно време да я убие.

Обзе ме страх за живота на жената, който сякаш полази по гръбнака ми, идеше ми да закрещя.

Обаче се обърнах към Рей Кевас, шефа на отряда за бързо реагиране. Той поклати глава: не — и отново ми показа, че не би могъл да стреля. Ситуацията можеше да стане мигом неконтролируема, каквото и да предприемехме. Така че, когато той ми направи знак, му кимнах да действа.

Сложихме си маските и очилата, а Рей удари прозореца с дулото на гранатомета, счупи стъклото и стреля.

Гранатата се блъсна в отсрещната стена на кухнята и експлодира с оглушителен шум и ослепителен отблясък.

Специалният отряд разби вратата за половин секунда, а ние влетяхме в изпълнената с пушек стая, като се надявахме само на едно: да обезвредим Бринкли, преди да се е опомнил и да е грабнал оръжието.