Джеймс Паттерсон: Шестата жертва

— Радваш ли се, че си у дома? Напочива ли се?

Потичахме в по-бавно темпо до вкъщи, изкачихме стълбите. Нахраних Марта с голяма купа сочни мръвки и влязох под душа. Докато се завия с хавлията и си изсуша косата, Марта беше заспала на леглото ми.

Беше се унесла дълбоко, клепачите й потрепваха, челюстта й помръдваше, лапите й се движеха в някакъв удивителен кучешки сън.

Дори не повдигна клепач, докато аз се гласях за срещата с Джо.

Ресторант „Биг 4“ се намира горе на Ноб Хил точно срещу катедралата „Грейс“. Името му идва от четиримата барони на железниците, облицован е с тъмно дърво, декориран е с цветя и е с пищно осветление. Според някои от най-лъскавите списания ресторантът се славеше и с най-добрия готвач в града.

Предястията ни бяха сервирани: Джо си беше поръчал гъши дроб, а аз се бях изкушила от круши в масло с прошуто. Обаче не бях толкова ангажирана с ордьовъра, че да не видя блясъка в очите на Джо и да не отбележа, че не спира да ме гледа.

— Имах някои глупави идеи, Линдс — каза той, — само не ме питай какви са били.

— Разбира се, че няма да питам — засмях се. — Не и аз.

Боднах хапка козе сирене с лешник и я оставих да се разтопи в устата ми.

— След много задълбочени размишления… Наистина, русокоске, дълбоки… Измислих нещо и смятам да ти го кажа.

Приключих и оставих сервитьора да отнесе чинията ми.

— Слушам те.

— Добре — каза Джо. — Знаеш за шестимата ми братя и сестри, знаеш как сме израснали в Куинс. Знаеш, че баща ми винаги е отсъствал.

— Пътуващ търговец.

— Точно така. Платове и галантерия. Пътуваше по източното крайбрежие и отсъстваше шест дни седмично. Понякога и повече. На всички ни липсваше много, но най-много липсваше на майка ми. Тя беше щастлива с него. А после, един ден той изчезна — каза ми Джо. — Винаги се обаждаше вечер, преди да си легнем. Обаче този ден не се обади. Майка ми телефонира в полицията, която го откри на другия ден да спи в колата си пред някакъв автосервиз извън малко градче в Тенеси.

— Колата му се е повредила?

— Да, тогава нямаше мобилни телефони, разбира се. Не можеш да си представиш какво преживяхме, докато не чухме, че е жив. Мислехме, че е катастрофирал. Мислехме, че е застрелян при някой обир. Дори решихме, че има друго семейство.

Кимнах.

— Разбирам, Джо.

Той направи пауза, поигра си със сребърния прибор, после отново заговори:

— Баща ми разбра колко страдаме всички ние и мама и обеща, че ще зареже работата си. Е, не можеше да я зареже и да ни издържа така, както му се искаше. Но един ден все пак напусна, аз бях още в гимназията. Остана си вкъщи.

Джо допълни чашите ни с вино и отпихме по глътка, докато сервитьорът редеше още ордьоври пред нас. Заради свитото гърло на Джо обаче, както и заради чувствата, които се надигаха у мен, някак си апетитът ми се изпари.

— И после, Джо?

— Остана у дома. Ние напускахме дома един по един. Родителите ми бяха по-щастливи, прекарваха повече време заедно. Днес все още са щастливи. Обещах си никога да не причинявам на семейството си онова, което ни причини той с непрестанните си отсъствия. Когато се появих последния път, те погледнах в момента, когато ти казах, че трябва да гоня самолета. И най-сетне проумях всичко, което ми каза. Видях, че без да съм имал такова намерение, съм направил същото, което беше направил баща ми. Тази новина исках да ти съобщя, Линдси. Вече оставам тук.

Държах ръката на Джо, докато ми разказваше, че се премества в Сан Франциско. Слушах го и го гледах в очите. Бяха пълни с любов към мен. Обаче колелцата в мозъка ми се въртяха.

С Джо обсъждахме как биха стояли нещата, ако сме заедно. Бях скъсала с него, защото по-скоро бяхме стигнали до възможността да говорим за такъв вариант, отколкото наистина да правим нещо, за да го осъществим.

Сега, седнала срещу него, се чудех дали проблемът наистина беше работата му, или и двамата негласно бяхме решили да държим безопасна дистанция във взаимоотношенията, които имаха всички шансове да бъдат трайни и истински.

Джо вдигна лъжичката си за кафе и я сложи в горното джобче на сакото си. Със сигурност я беше сбъркал с очилата си за четене.

После бръкна в друг джоб и извади от него черна кадифена кутийка за бижута, около петсантиметрово кубче.

— Искам да ти дам нещо, Линдси. — Той отмести вазата с рози, която стоеше помежду ни на масата, и ми подаде кутийката. — Отвори я, моля те.

— Не мога — казах аз.