Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Той взе да пука кокалчетата си, както винаги когато беше развълнуван.

Аз също бях смутена при мисълта, че Бринкли е на свобода, въоръжен и психясал. Спомних си как изгледа Юки след процеса. Той я зяпна и каза: „Някой трябва да плати.“

— Да, Кемпър се предаде. Когато давал показания пред ченгетата, казал, че всъщност е убил момичетата вместо майка си. Разбирате ли? — сега Джейкъби говореше на мен. — Най-сетне е убил точния човек.

— Значи шефът на болницата е казал, че Кемпър е заинтригувал Алфред Бринкли?

— Точно така — каза Джейкъби, стана, издърпа за колана панталона си нагоре и заобиколи дългите крака на Конклин, за да стигне до вратата. — Бринкли е бил обсебен от Едмънд Кемпър.

Фред Бринкли вървеше по улица „Скот“, като гледаше право напред под прихлупената бейзболна шапка, собственост на доктор Картър. Той гледаше върховете на платната на яхтклуба в края на улицата, вдишваше въздуха, който идваше откъм залива.

Главата все още го болеше, но лекарствата бяха укротили гласовете, така че можеше да мисли. Чувстваше се силен и могъщ. По същия начин се почувства и когато с Бъки очистиха онези нещастници на ферибота.

Докато ходеше, си припомни сценката в офиса на доктор Картър, как енергично се справи, когато белезниците бяха свалени — точно като супергерой.

Допри си носа.

Докосни си пръстите.

Грабни скалпела.

Допря го до шията на доктора и каза на пазача да му даде оръжието си.

Фред се засмя, като си спомни как глупавият пазач го кълнеше, докато връзваше него и лекаря голи заедно и им натъпкваше марля в устата, а после ги заключи в килера. „Пак тук ще дойдеш, ненормалнико!“

Фред докосна оръжието, скрито в джоба на сакото на доктора, като си мислеше: „Ще дойда, хубаво. Точно така планирам. Но още не.“

Малките измазани къщички на улица „Скот“ на около шест метра от пътя бяха сбутани една до друга като крави на водопой. Къщата, която търсеше Фред, беше жълто-кафява с кафяви капаци и едноместен гараж.

Ето зелената морава и лимоновото дърво, точно както си ги спомняше. Колата беше в гаража, а вратата зееше отворена.

Великолепно. В точния момент.

Фред Бринкли извървя шестте метра асфалтов път и влезе в гаража. Мина покрай светлосиньото БМВ от 1995-а и взе безжичния пневматичен пистолет от масата с инструменти. Зареди го, стреля в стената, за да се увери, че работи. Щрак.

После се качи по стълбите, натисна дръжката и стъпи на дървения под в дневната. За момент се спря на прага на храма .

Взе подвързаните с кожа фотоалбуми от високия скрин, дръпна акварелния портрет от статива и понесе всичко към кухнята.

Тя седеше на масата, преглеждаше сметките. Малкият телевизор беше включен, течеше шоуто със съдебни случаи.

Тъмнокосата жена обърна главата си, когато той влезе в кухнята, а очите й се разшириха, докато се опитваше да осъзнае ставащото.

— Ола, мамасита 7 7 Здравей, мамче (исп.). — Б.пр. — поздрави я ведро той. — Аз съм. Време е за шоуто на Фред и Елена Бринкли.

— Какво търсиш тук, Алфред? — попита майка му.

Фред остави пневматичния пистолет на плота, заключи вратата на кухнята след себе си. После разгърна албума, показа на майка си снимките на Лили в бебешки дрешки, на Лили с мама, Лили с детския си бански костюм.

Фред гледаше как очите на Елена се отваряха все по-широко, когато той взе акварелния портрет на Лили и разби стъклото в плота.

— Не!

— Да, мамче. Да, госпожо. Тези изображения са мръсни. Ужасно мръсни.

Той отвори миялната машина и натъпка албумите в долната част, акварелния портрет — в горната. После затвори вратата на миялната машина, след като беше натъпкал цялата колекция от снимки на покойната си обожествена сестра и нагласи таймера на пет минути.

Чу как часовникът затиктака.

— Алфред — каза майка му и стана, — не е смешно.

Фред я бутна обратно на стола.

— Водата няма да потече още пет минути. Единственото, което искам, е да ме удостоиш с цялото си внимание за четири минути. После ще извадя безценните ти албуми.

Дръпна стол и седна до майка си. Тя го погледна по начина, с който му демонстрираше пълното си пренебрежение и който бе намразил за цял живот.

— Не съм приключил с изказването си в съда от онзи ден — каза той.

— Имаш предвид деня, в който наговори онези гнусни лъжи — отвърна му тя, извъртя глава към миялната машина и стрелна с очи заключената врата на кухнята.