Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— Просто вдигни капачето. Има лентичка отгоре.

Засмях се на шегата му, но дъхът ми направо секна, когато го направих. Вътре на кадифена подложка блестеше платинен пръстен с три големи брилянта и по един малък от двете страни на всеки от тях.

Окончателно ми спря дишането. Как не! Пръстенът беше убиец. После хвърлих поглед към Джо. Все едно че гледах в собствените си очи, толкова добре го познавах.

— Обичам те, Линдси. Ще се омъжиш ли за мен? Ще ми станеш ли съпруга?

Сервитьорът се появи и без да каже и дума, изчезна. Затворих кутийката. Чу се тихо изщракване и мога да се закълна, че светлината в салона помръкна.

Преглътнах с мъка, защото нямах представа какво да кажа, колелцата в мозъка ми се въртяха, стаята също се въртеше.

И двамата с Джо се бяхме женили.

И двамата се бяхме развеждали.

Наистина ли исках да опитам отново?

— Линдс?

Най-сетне изплюх камъчето.

— Обичам те, Джо, и съм… потресена. — Гласът ми глъхнеше, докато се мъчех да говоря. — Имам нужда да помисля насаме. Трябва да съм абсолютно сигурна. Би ли задържал това, ако обичаш? — казах и побутнах малката кутийка обратно. — Нека да видим как ще потръгнат нещата. Да поживеем малко заедно — продължих аз. — В смисъл: пранета, кино, уикенди, които не приключват с това, че ти отпрашваш към летището.

Разочарованието се четеше по лицето на Джо, а на мен ми беше болно да го гледам. За момент изглеждаше стъписан. После обърна дланта ми, сложи кутийката в нея и я притисна с пръстите ми.

— Задръж го, Линдси. Няма да променя решението си. Ще съм обвързан с теб, независимо колко пране трябва да изперем и независимо колко пъти ще мием колата и ще изнасяме боклука. Дори и да се караме чий ред е да върши домакинската работа. Очаквам с нетърпение всичко това — усмихна се той.

По някакъв начин салонът отново светна.

Джо се усмихваше, хванал и двете ми ръце в своите. Каза ми:

— Когато си готова, кажи ми, за да ти сложа пръстена. А и да предупредя нашите, че ги очаква голяма италианска сватба.

На 6 юни Джейкъби ни извика с Рич в кабинета си. Изглеждаше бесен, никога не го бях виждала такъв.

— Имам лоши новини. Алфред Бринкли се е измъкнал — каза той.

Челюстта ми щеше да падне.

Никой не се беше измъквал от болницата в Атаскадеро. Това беше психиатрично заведение, в което държаха опасните луди, тоест по-скоро представляваше затвор със засилена охрана, отколкото болница.

— Какво е станало? — попита Конклин.

— Треснал си главата в стената на килията…

— Не е ли бил на лекарства? Не са ли го пазили?

Джейкъби сви рамене.

— Не знам. Все едно, обикновено лекарите ходели в килиите, но този лекар на име Картър настоявал затворниците да бъдат водени в неговия кабинет. Под стража. В крилото с минимална сигурност.

— О, не — въздъхнах, досещайки се какво се е случило още преди да ми го каже. — Пазачът е имал оръжие.

Джейкъби продължи към Конклин.

— Пазачите носят оръжие, когато водят пациентите от едно крило в друго. Лекарят поискал да бъдат свалени белезниците на Бринкли, за да му направи неврологично изследване.

Джейкъби продължи с обяснението, че Бринкли грабнал скалпел, обезоръжил пазача, отмъкнал му оръжието. После облякъл дрехите на доктора, използвал ключовете на пазача, за да излезе, и подкарал колата на лекаря.

— Случило се е преди два часа — каза Джейкъби. — Имаме данните на синьото субару на доктор Картър.

— Вероятно вече е зарязал колата — каза Конклин.

— Да — каза Джейкъби. — Не знам за какво може да помогне това — добави той, — но според шефа на болницата Бринкли бил обсебен от някакъв сериен убиец, за когото чел — Едмънд Кемпър.

Конклин кимна.

— Убил е шест млади жени, живеел с майка си.

— Същият — каза Джейкъби. — Една вечер се прибрал от среща, а майка му казала нещо от сорта на: „Вероятно сега ще ме отегчаваш с истории за среднощните си похождения.“

— Майка му знаела ли е за убийствата? — попитах аз.

— Не, Боксър, не е знаела — каза Джейкъби. — Била е просто деспотична майка. Ей, тъкмо бях тръгнал за кенефа, когато ми звъннаха, така че нека довърша, а?

Засмях се.

— Давай, шефе.

— Та майката казва: „Сигурно ще ме отегчаваш.“ Кемпър изчакал тя да си легне, после й отрязал главата и я сложил на камината. След това разказал на главата на майка си какво върши нощем. Сигурен съм, че не й е спестил нищо.

— Онзи психопат се предаде, май си спомням — каза Конклин.