Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Нормален или луд, Алфред Бринкли нямаше скоро да излезе. Юки го знаеше.

Но въпреки това я беше страх.

Месец по-късно с Конклин бяхме в парка Алта Плаза, където беше започнало всичко.

Този път наблюдавахме приближаващия се Хенри Тайлър, чието палто се вееше на вятъра. Той протегна ръка към Конклин, стисна я силно, а после подаде ръка и на мен.

— Вие ни върнахте живота. Нямам думи да ви благодаря.

Тайлър извика съпругата си и дъщеря си, която играеше на катерушката — някакъв нов тип градинско оборудване.

Лицето на Мадисън светна от изненада, тя слезе от катерушката и се затича към нас.

Хенри Тайлър взе дъщеря си на ръце. Мадисън сложи глава на рамото на баща си, прегърна ме с едната ръка, с другата прегърна Рич и ни събра в тройна прегръдка.

— Вие сте ми любимците — каза тя.

Все още се усмихвах, когато Хенри Тайлър свали Мадисън на земята и ни каза с грейнало лице:

— Всички сме ви благодарни. С Лиз и Мади сме ви приятели завинаги.

Очите ми леко се насълзиха.

Чудесен ден да си ченге.

Когато с Ричи тръгнахме към колата, обсъждахме през какви ужаси трябва да минеш, докато стигнеш до разрешаването на даден случай: мръсната работа, близкия контакт с убийци и мръсници, фалшивите следи.

— А после — казах аз — случаят завършва така и е страхотно.

Рич спря, докосна ръката ми и каза:

— Да спрем тук за момент.

Седнах на едно от тесните стъпала, затоплени от слънцето, а Рич се приведе към мен. Нещо му се въртеше в главата.

— Линдси, знам, ти си мислиш, че си падам по теб — каза той, — но става дума за нещо по-силно. Повярвай ми.

За първи път ме болеше да гледам красивото му лице. Споменът за преживяването ни в хотела в Ел Ей все още ме караше да се свивам от притеснение.

— Искаш ли да опитаме? — попита той. — Нека да излезем на вечеря. Няма да играя никакви игри, Линдси. Само искам да… ъ… — той прочете мислите ми по израза на лицето и спря. Поклати глава и каза: — Млъквам.

Покрих ръката му със своята.

— Съжалявам — казах.

— Недей… Забрави, Линдси. Забрави, че изобщо съм споменал нещо, става ли? — той се опита да се усмихне, почти успя. — След неколкогодишна терапия ще се съвзема.

— Ходиш на терапия?!

— Дали би помогнало? Не. — Засмя се. — Ами вече знаеш какво изпитвам. Това е почти достатъчно.

Беше трудно завръщане до Съдебната палата. Разговорът не вървеше, докато не получихме сигнал за намерен труп в Тендърлойн. Работихме заедно по случая след работно време и следващата смяна. Беше приятно, сякаш бяхме работили заедно от години.

Точно в девет вечерта се сбогувах с Рич и му казах, че ще се видим на другата сутрин. Тъкмо отключвах вратата на колата си, когато мобилният ми телефон иззвъня.

— Сега пък какво? — измърморих.

Чух изпукване, после дълбок резониращ глас се понесе от телефонната слушалка по начин, който ме изправи на нокти.

— Научил съм се да не изненадвам въоръжен полицай пред дома му, русокоске. Така че… предупреждавам. Този уикенд съм в града. Имам новини за теб. Много искам да те видя.

Звънецът на вратата иззвъня.

Натиснах копчето на интеркома, казах, че идвам, и се затичах надолу по стълбите. Гледачката на Марта — Карън Трибел — стоеше пред вратата. Прегърнах я, а после се наведох, за да прегърна Марта.

— Ти й липсваше, Линдси — каза Карън.

— Така ли смяташ? — отвърнах засмяна, а Марта скачаше и лаеше и направо щеше да ме повали.

Седнах на прага, Марта с лапи на рамото ми ме ближеше по лицето.

— Тръгвам си. Виждам, че имате нужда да останете насаме — извика Карън и се спусна по стъпалата към старото си волво.

— Почакай, Карън, качи се горе. Имам чек за теб.

— Няма нужда! Следващия път — каза тя, хлътна в колата си, чиято врата се затваряше чрез придърпване с въже, и запали двигателя.

— Благодаря! — извиках аз, докато тя ме подминаваше с колата си и ми махаше.

Отново насочих вниманието си към моята любимка.

— Знаеш ли колко те обичам? — пошепнах в мекото ухо на Марта.

Очевидно знаеше.

Изтичах с нея до горе, сложих си шапката и якето и си обух спортни обувки. Минахме по улиците, които толкова харесвахме, после тичахме по Деветнайсета към Рек Сентър Парк. В парка се стоварих на една пейка и гледах как Марта лудува. Правеше големи щастливи кръгове, душеше се с другите кучета и очевидно се чувстваше чудесно.

След известно време се върна на пейката и седна до крака ми, сложи глава върху клина ми и ме погледна с големите си кафяви очи.