Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Юки почувства, че се изчервява и вълнува, когато седна до Лен Паризи. Той й прошепна:

— Чудесна заключителна реч! Висока класа!

Мики Шърман незабавно скочи. Той се обърна към съдебните заседатели, за да им разкаже кратка, но трагична история с тон, с който би я разказал на майка си или на любимата си.

— Приятели, трябва да призная — започна той, — че Фред Бринкли наистина е искал да стреля по хората и го е сторил. Не съм го отричал и няма да го отрека. Какви са били мотивите му? Имал ли е вражда с някоя от жертвите? Дали става дума за грабеж, за провалена наркосделка? За самозащита? Не, не и не. Полицията така и не откри разумна причина, поради която Фред Бринкли е убил всички онези хора, защото няма такава. Обаче дори когато няма видим мотив за дадено престъпление, остава въпросът: „Защо?“ Фред Бринкли е страдал от шизоафективно разстройство, което е болест, както е левкемията или множествената склероза. Не си е причинил сам болестта, дори не е подозирал, че я има. Когато Фред е убивал тези хора, той не е осъзнавал, че това е престъпно деяние, дори не е осъзнавал, че те са реални човешки същества. Той ви каза. Единственото, което е чувал, е силен, заплашителен глас в ума му, който му е заповядвал да убива. Единственият начин да се отърве от този глас е бил да се подчини. Не трябва да се прави заключение само по нашите твърдения обаче, че Алфред Бринкли е невменяем. Той има психично заболяване отпреди петнайсет години, когато е бил пациент в психиатрията. Много свидетели потвърдиха, че са видели господин Бринкли да разговаря с телевизорите и да си говори сам, при това да се удря по челото с такава сила, че по него са оставали отпечатъци от пръсти дълго след това — толкова много е искал да изкара гласовете от главата си. Също и доктор Санди Фридман, високоуважаван психиатър, който прегледа господин Бринкли три пъти, му постави диагноза шизоафективно разстройство — каза Шърман, като крачеше из залата. — Той ни потвърди, че в момента на престъплението Алфред Бринкли е бил в психотично, объркано състояние. Той страда от умствено заболяване, което му пречи да съобразява поведението си със законите на обществото. А именно такава е по дефиниция невменяемостта. Тя не е измислена от адвокатите — продължи защитникът. Шърман направи още две крачки към масата на защитата и вдигна тежка книга с твърди корици. — Ето я Библията на психиатрите. Можете да я прегледате в стаята за размисъл, да прочетете за шизоафективното разстройство — това е жестоко умствено заболяване, което управлява действията на засегнатото от него лице. Клиентът ми не е за възхищение, целта не е да го удостоим с медал. Обаче Фред Бринкли не е и престъпник и нищо в миналото му не налага различен извод. Поведението му вчера беше демонстрация на неговото заболяване. Кой нормален човек ще поиска заседателите да го осъдят на смърт? — Шърман се върна до банката на защитата, остави книгата, после отпи глътка вода и се върна до катедрата. — В този случай доказателствата за лудост са много. Фред Бринкли не е убивал от любов, от омраза или за пари, или за тръпката. Не е престъпник. А е болен. Днес ви моля да направите единственото справедливо нещо. Да се произнесете за Фред Бринкли като за невинен поради невменяемост. Проявете доверие към системата, която ще държи този човек далече от останалите граждани.

— Изпуснахте много, като не чухте заключителната реч на Юки — каза Синди, сложила приятелски ръка на рамото на Юки и широко усмихната към мен и Клеър. — Беше трепач!

— Това вероятно е непредубеденото мнение на пресата? — попита Юки, леко се изчерви и прибра косата си зад ушите.

— Не, по дяволите! — засмя се Синди. — Говоря от свое име. Неофициално.

Бяхме в „Макбейнс“ срещу Съдебната палата, и четирите бяхме извадили мобилните си телефони на масата. Сидни Макбейн, която ни обслужваше и беше дъщеря на собственика, ни донесе четири чаши и две големи бутилки минерална вода.

— Вода за всички? — каза Сид. — Какво ви става, дами? Това е бар, ако ме разбирате.

Отговорих, като посочих с пръст всяка една от нас.

— Нещата стоят така, Сид. Работа, работа, работа. — После посочих Клеър и казах: — Бременна и на работа.

Сидни се засмя и поздрави Клеър, взе ни поръчките и се запъти към кухнята.

— Той наистина ли чува гласове? — попитах Юки.

— Може би. Много хора чуват гласове. Само в Сан Франциско са от пет до десет хиляди. Може неколцина такива да има и сега тук, в бара. Обаче не съм ги видяла да стрелят. Може и Фред Бринкли да е чувал гласове. Но във въпросния ден? Според мен е бил наясно, че върши престъпление.