Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— И така, след като се е случило нещастието със сестра ти, си бил в психиатрията в Напа? — попита Шърман, като отбеляза наум, че Фред се чувства доста комфортно на свидетелското място, по-добре, отколкото беше очаквал.

— Да, опитах да се самоубия. Направо полудях.

— Разбирам. Беше ли подложен на медикаментозно лечение?

— Да. Дори самият факт, че си на шестнайсет години, е достатъчен за полудяване, и без да си видял как сестричката ти умира пред очите ти.

— Бил си потиснат, защото гикът е хвърлил сестра ти зад борда, а ти не си успял да я спасиш?

— Господин съдия — изправи се Юки, — нямаме нищо против господин Шърман да дава показания, но в такъв случай е редно поне да се закълне.

— Ще задам друг въпрос — продължи към клиента си Шърман, спокоен и с хладнокръвна усмивка. — Фред, чуваше ли гласовете в главата си преди нещастния случай със сестра ти?

— Не, този глас се появи след инцидента.

— Можеш ли да обясниш на заседателите за какво става дума?

Бринкли преплете пръсти на темето си и пое дълбоко дъх, сякаш да покаже как се явяват гласовете.

— Ами има повече от един глас — обясни той. — Има глас на жена, монотонен и протяжен, но тя не е важна. Има друг глас — е, той е много гневен. Необуздан, крещи от гняв. Той ме управлява.

— Този глас ли ти заповяда да стреляш на ферибота?

Бринкли кимна с нещастен вид.

— Той крещеше: „Убивай, убивай!“, нищо друго нямаше значение. Само него чувах. Можех да направя само това, което той ми заповядваше. Съществуваше само той, всичко останало беше ужасен сън.

— Фред, правилно ли е да се каже, че ако не бяха тези гласове, ти никога не би стрелял по никого през петнайсетте години, откакто се е случило нещастието със сестра ти? — попита го Шърман.

Той забеляза, че губи вниманието на клиента си, че Фред е вперил поглед към публиката.

— Онази там е майка ми — каза той с изненада в гласа. — Това е мама!

Главите на всички се извърнаха към симпатична афроамериканка със светла кожа, на възраст малко над петдесетте — тя се движеше покрай редовете, усмихна се сковано на сина си и седна.

— Фред — обърна се към него Шърман.

— Мамо, ще кажа всичко — извика Бринкли, а гласът му беше задавен от вълнение, по лицето му се четеше болка. — Чуваш ли, мамо? Приготви се да чуеш истината! Господин Шърман, вие нищо не разбирате. Продължавате да наричате случилото се със сестра ми „нещастен случай“. Смъртта на Лили не беше случайност!

Шърман се обърна към съдията и с невъзмутим тон каза:

— Господин съдия, може би моментът е подходящ за почивка.

Бринкли рязко прекъсна адвоката си:

— Не искам почивка. А и честно казано, повече нямам нужда от вашите услуги, господин Шърман.

— Господин съдия — продължи спокойно Шърман, като се опита по възможност да демонстрира, че клиентът му не се държи непредвидимо и не се готви за скок в пропастта, — моля ви показанията на господин Бринкли да не се вземат предвид.

— На какво основание, господин Шърман?

— Аз правех секс с нея, мамо! — изкрещя Бринкли. — И преди го бяхме правили. Тя тъкмо се събличаше, когато гикът я удари.

Някой от публиката възкликна: „Боже мой!“

— Господин съдия — намеси се Шърман, — тези показания нямат връзка с делото.

Юки скочи.

— Господин съдия, лично господин Шърман даде думата на свидетеля, който е и негов клиент!

Бринкли извърна очи от майка си и закова съдебните заседатели по местата им с напрегнат остър поглед.

— Заклех се да кажа истината! — заяви той, докато хаосът се вихреше в съдебната зала. Дори чукчето на съдията, който удряше с такава сила, че можеше да сцепи поставката, не се чуваше в бъркотията. — Истината е, че не си мръднах пръста, за да спася сестра си — продължи той, а от устата му хвърчеше пяна. — А убих хората на ферибота, защото той ми каза. Аз съм изключително опасен човек.

Шърман седна на мястото си и спокойно прибра книжата си в папката.

Бринкли крещеше:

— Онзи ден на ферибота се прицелих с оръжието си в хората и натиснах спусъка. Може да го направя отново.

Съдебните заседатели гледаха втрещени как Алфред Бринкли избърса с длани сълзите по хлътналите си бузи.

— Достатъчно, господин Бринкли — изрева съдията.

— Вие сте се заклели да въздавате справедливост — тръбеше Бринкли, като ритмично се потупваше с ръце по коленете. — Трябва да ме убиете заради стореното на онези хора, това е единственият начин да бъдете сигурни, че няма да го направя отново. Ако не се произнесете за смъртна присъда, кълна се, пак ще го направя.