Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Той побърза да го вдигне.

— Сега искам да засучете крачолите на панталона до коленете.

— Много хубави крака като за мъж — каза Конклин над покрива на колата. — Хайде да го измъкнем оттук!

Кимнах му, като си мислех, че ако съпругата му е слязла долу, може да го гръмне през отворената врата.

Казах на Ренфру да си пусне крачолите, да излезе и да се долепи до стената на къщата.

— Ако правите каквото ви кажа, няма да може да ви вземе на прицел — казах му. — Дръжте и двете си ръце до стената. Тръгнете към южната страна на къщата. После легнете. Сложете си ръцете на врата.

Когато Ренфру легна на земята, черна кола зави по ливадата. От нея изскочиха двама агенти на ФБР и го закопчаха с белезници, после го повлякоха.

Тъкмо го настаняваха на задната седалка на колата, когато чух звук от счупване на стъкло на втория етаж на къщата с фронтоните. По дяволите!

На прозореца изникна лице на жена.

В ръката си тя държеше пистолет, той беше притиснат в слепоочието на малко момиченце, което беше замръзнало с отворена уста.

Момиченцето беше Мадисън Тайлър.

А жената, която държеше пленницата, беше Тина Лангър, тоест Лора Ренфру, и имаше вид на убийца. Лицето й беше изкривено от гняв, но без помен от страх.

Тя извика през прозореца:

— Краят на играта е най-интересната част, нали, сержант Боксър. Искам да ми се осигури безопасно излизане. Имам предвид безопасно напускане за мен и Мадисън. Онзи хеликоптер става като за начало. Някой да се свърже с пилота. Кажете му да се приземи на поляната. Веднага. Моментално. И ако някой се приближи, ще застрелям малката…

Видях черната дупка, която цъфна на челото й, преди да чуя изстрела на ремингтъна от покрива на съседната сграда.

Мадисън изпищя, а жената на име Лора Ренфру застина в рамката на прозореца.

Тя пусна момиченцето, когато се строполи.

Дали всичко с Мадисън Тайлър беше наред? Само за това си мислех, когато с Конклин влетяхме в стаята на втория етаж. Момиченцето не се виждаше никъде.

— Мадисън — извиках силно.

До вратата видях единично легло. На леглото имаше отворен куфар, а вътре бяха нахвърляни детски дрехи.

— Къде си, миличка? — извика Рич Конклин, щом се приближихме до дрешника. — Ние сме от полицията.

Стигнахме до дрешника едновременно.

— Мадисън, всичко е наред, миличка — казах и натиснах дръжката. — Никой няма да ти причини зло.

Отворих вратата, видях купчина дрехи на пода, които се движеха заедно с нечие дишане.

Спрях, все още уплашена от онова, което можеше да видя.

— Мади — казах аз, — името ми е Линдси, аз съм полицайка. Дошла съм да те отведа у дома.

Поразбутах купчината дрехи, струпани на пода, и най-сетне видях малкото момиченце. То хлипаше тихичко, беше се обгърнало с ръце и се люлееше със затворени очи.

Благодаря ти, Господи! Беше Мадисън.

— Всичко е наред, миличка — казах й, а гласът ми трепереше. — Всичко ще бъде наред.

Мадисън отвори очи, а аз протегнах ръце към нея. Тя се хвърли към мен, прегърнах я силно и притиснах буза до главицата й.

Отворих мобилния си телефон и намерих номера, който бях записала в паметта. Ръцете ми трепереха толкова силно, че трябваше да го набера отново.

Тя вдигна на второто позвъняване.

— Госпожо Тайлър, тук е Линдси Боксър. Аз съм с инспектор Конклин, Мадисън е при нас. — Сложих телефона до лицето на Мадисън и пошепнах: — Кажи нещо на мама.

По-рано вечерта с Конклин бяхме в централата на ФБР на авеню „Голдън Гейт“, на тринайсетия етаж. Настанихме се в стая с още петнайсет агенти и полицаи и гледахме на видеомониторите как Дейв Станфорд и партньорката му Хедър Томсън разпитват Ренфру.

Седях до Конклин и гледах Станфорд и Томсън, които разкриваха актовете на насилие, извършени от Пол Ренфру, известен също и като Джон Лангър, и като Дейвид Корнуол, а също и като Джоузеф Уолър, последното беше рожденото му име.

— Опиянява го вниманието — казах на Конклин.

— Добре че не съм заедно с него в стаята за разпит — отвърна той. — Не бих понесъл това нещо.

„Нещото“ беше дружелюбността и откритостта на Уолър. Нито се правеше на интересен, нито се държеше предизвикателно — той говореше със Станфорд и Томсън като че ли бяха колеги, с които щеше да продължи най-приятелските си отношения, след като приключеше интелигентния си разказ.

С Маклийн и Конклин седяхме като заковани, докато той изброяваше имената на жертвите: Андре Девро, Ерика Уитън, Мадисън Тайлър, а и едно момиченце на име Доротия Алварес от Мексико Сити.