Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— Писано е с почерка на господин Ренфру — каза Джордан, сочейки прегледните печатни букви и номерата. — Това са данни за бизнеса, който са развивали семейство Ренфру в Монреал преди две години.

Джордан отвори книгата и в нея между две страници беше втъкната някаква хартия. Джордан я извади и я обърна.

Беше снимка на четиригодишно русо момче с невероятни синьо-зелени очи.

— Имате ли няколко минути? — попитах я аз.

Тя кимна.

Бях се сблъскала при асансьора с Кати Валой, затова знаех, че е тук. Обадих й се и обясних за снимката на момчето и за счетоводната книга.

Казах:

— Семейство Ренфру явно обикалят континента и отварят агенции тук и там. Кати, мисля, че в момента гледаме снимката на някоя друга жертва.

Кати сигурно беше взела стълбите по две наведнъж, защото се появи в столовата едва ли не преди да съм й затворила телефона.

Отново попита Мери Джордан дали е стигнала до тази информация по собствено желание и дали е сигурна, че не е действала като наш агент.

— Ще се свържа със съдия Мърфи — каза Валой, като се взря в снимката и прокара и двете си ръце през късата черна коса. — Да видим какво мога да направя.

Минути след като изпратихме Джордан до асансьора, Кати Валой се върна при нас.

— Веднага ще ви издам заповед за обиск.

Пол Ренфру отвори вратата на „Уестуд Реджистри“ след нашето почукване. Изглеждаше елегантен в сивия си костюм, свежата риза, вратовръзката и красиво подстриганата си коса с цвят на ръж. Неговите високо поставени вежди хвръкнаха още повече над очилата без рамка, а усмивката му разцъфна.

Той изглеждаше щастлив да ни види.

— Има ли добри новини? Открихте ли Мадисън? — попита.

После видя четиримата униформени полицаи, които изскочиха от вана.

— Господин Ренфру, имаме заповед за обиск — казах аз.

Конклин направи знак на униформените, те се качиха по стълбите с празни кашони в ръка. И ни последваха по дългия коридор до офиса на Ренфру.

Работното му място изглеждаше подредено, на бюрото му имаше чаша чай, чиния с полуизядена кифла, която беше оставена до няколкото отворени досиета.

— Защо не ни разкажете за „Куинсбъри Реджистър“ — попитах го аз.

— Седнете, седнете — каза той и ми посочи единия от двата малки дивана в ъгъла на стаята.

Аз седнах, Ренфру се настани на работния си стол на колелца, като през цялото време хвърляше угрижени погледи в посоката, в която поеха предвожданите от Конклин полицаи. Те започнаха да прибират папки в кашоните.

— „Куинсбъри“ не е някаква тайна — каза Ренфру. — Щях да ви обясня, че сме прекратили този бизнес, защото пропадна. — И ми показа ръцете си, сякаш да видя, че са празни. — Просто не съм толкова добър бизнесмен — каза той.

— Трябва да говорим със съпругата ви — казах аз.

— Да, разбира се. Тя също би искала да говори с вас. Довечера взима самолета от Цюрих.

Откритият подход на Ренфру беше толкова обезоръжаващ, оставих го да си мисли, че ме е спечелил. Усмихнах му се, а после попитах:

— Познавате ли това дете?

Ренфру взе снимката на русокосото дете със сини очи и я разгледа.

— Не го познавам. Защо?

Конклин се приближи, следван от един полицай, носеше няколко подвързани книги под мишница.

— Господин Ренфру, имате забрана да извършвате всякаква бизнес дейност през следващите седемдесет и два часа, което включва и ползването на служебния телефон. Това е полицай Пат Нунан. Той ще се погрижи да спазите забраната, докато срокът й изтече.

— Тук ли ще стои?

— Докато не дойде смяната му след осем часа. Интересувате ли се от футбол? Пат е голям фен на „Файтинг Айриш“. Стига да ви е интересно, ще ви надуе главата с коментари.

Нунан се засмя, но лицето на Ренфру остана безизразно.

— И най-добре ще е да не напускате града, господин Ренфру. Никак няма да е във ваша полза.

Напрежението в офиса на Трачио беше достигнало точката на непоносимост. Неукротимият медиен звяр ни тормозеше с рева си през цялата седмица: в ефира, във вестниците, дори в таблоидите по супермаркетите. А ние нямахме опровержение.

Беше убито деветнайсетгодишно момиче. Беше отвлечено дете от известна фамилия и се предполагаше, че вече е мъртво.

Чувството беше ужасно и всички в кабинета на Трачио го приемахме лично.

— Боксър, докладвай на началника — инструктира ме Джейкъби.

Погледнах Джейкъби с поглед, който казваше: „Знам какво да правя, лейтенант.“

Описах напредъка, който бяхме постигнали, като сложих всяко от наличните доказателства на бюрото. Първо копията на бележките на похитителите. После снимките на трите деца — Ерика Уитън, Мадисън Тайлър и непознатото момченце със синьо-зелени очи.