Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Дете, за което дори не бяхме разбрали.

Дете, което все още може би беше живо.

Както отпиваше от кафето си, Уолър сподели със Станфорд и Томсън къде трите изчезнали деца служеха за сексиграчки в домовете на богаташи на различни места по цялото земно кълбо.

Каза:

— Идеята дойде от жена ми — да внасяме красиви момичета от Европа, да ги пласираме като бавачки в образцови семейства. После да намираме купувачи за децата. Аз се занимавах с бавачките. Такава ми беше работата. Момичетата ми се гордееха, че работят с най-красивите, умни и даровити деца. А аз окуражавах момичетата да ми разказват за тях.

— Значи на практика бавачките са посочвали децата, но не са имали представа какви са плановете ви — каза Томсън.

Ренфру се усмихна.

— Как намирахте купувачи? — попита Станфорд.

— Слуховете разнасяха имената — каза Ренфру. — Клиентите ни бяха все хора с пари и положение, а аз винаги съм бил сигурен, че децата са в добри ръце.

Доповръща ми се, но стиснах здраво подлакътниците на стола си и приковах поглед в екрана.

— Държали сте Мадисън повече от две седмици — каза Томсън. — Струва ми се доста рисковано.

— Чакахме парите — каза Уолър със съжаление. — За Мадисън бяхме поискали милион, но сделката зацикли. Имахме и друга оферта, не толкова изгодна, а после първият купувач се обади, за да плати. Тези няколко допълнителни дни ни костваха всичко.

— Колкото до отвличането на Мадисън и Паола — продължи Станфорд, — то е било извършено в присъствието на доста хора в парка. Много впечатляващо изпълнение. Наистина ми се ще да разбера как сте успели.

— А, да. Трябва обаче да ви кажа, че почти се беше провалило — каза Уолър, въздъхна дълбоко при спомена и сякаш се замисли как да поднесе историята. — Подкарахме вана покрай площадката в парка Алта Плаза — каза психопатът в елегантен сив костюм. — Помолих Паола и Мадисън да дойдат с нас. Децата имаха пълно доверие на бавачките, а бавачките имаха пълно доверие на нас.

— Гениално — каза Станфорд.

Ренфру кимна и като получи такава голяма подкрепа, се вдъхнови да продължи.

— Казахме на Паола и на Мадисън, че има спешен случай в къщата на семейство Тайлър, че Елизабет Тайлър е паднала. Упоих Мадисън с хлороформ на задната седалка, точно по този начин действахме и предишните три пъти. Само че Паола се опита да хване волана. Можеше да загинем всички. Трябваше да я премахна. Вие как бихте постъпили на мое място? — попита Ренфру.

— Щях да те задуша още в люлката — каза Станфорд. — Много съжалявам, че не съм имал тази възможност.

Залата беше претъпкана: съдебни служители, криминални репортери, семействата на жертвите и още маса народ, присъствал на стрелбата, която Алфред Бринкли беше открил на „Дел Норте“. Тихият шепот се извиси до тътен, когато двама от охраната вкараха Бринкли в залата.

Ето го!

Стрелецът от ферибота.

Мики Шърман изчака прав да свалят белезниците на Алфред Бринкли. Той придърпа стол за клиента си, който го попита:

— Ще имам ли възможност?

— Обмислям го — отвърна Шърман. — Сигурен ли си, Фред?

Бринкли кимна.

— Добре ли изглеждам?

— Да, изглеждаш чудесно.

Мики седна и огледа хубаво своя блед и кльощав клиент с неравномерно подстригана коса, рани от бръсненето и лъскав костюм, който му стоеше като на плашило.

Основно правило беше да не подлагаш клиента си на разпит, ако не си принуден, а дори и тогава го правиш само ако клиентът ти вдъхва доверие и предизвиква достатъчно съчувствие, за да умилостиви съдебните заседатели.

Фред Бринкли беше неугледен и потиснат.

От друга страна, какво губят? Обвинението разполага с видеозаписа, показанията на очевидците и признанията на извършителя. Шърман обмисляше идеята. Да, има голям риск, но пък Фредалито линдо можеше да убеди съда, че шумът в главата му е непоносим до такава степен, че не е бил на себе си, когато е стрелял по онези клети хора…

Фред имаше право да свидетелства в своя защита, но Шърман смяташе, че би могъл да го разубеди. Все още не беше готов с решението си, когато съдебните заседатели седнаха по местата си. Съдебният пристав обяви началото на заседанието, а в залата се възцари пълно мълчание, заредено с очакване.

Съдия Мур погледна над черните рамки на дебелите стъкла и попита:

— Готов ли сте, господин Шърман?

— Да, господин съдия — отговори Шърман, стана и закопча средното копче на сакото. Обърна се към клиента си: — Фред…